Станчо Пенчев е роден на 13.02.1962 година в град Шумен. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на много книги, сред които "Късна жена" (роман; 1993), "Отблясъци от капка вода" (фрагменти; 1995), "Слабостта на спасения" (притчи; 1995), "Сънни светилища" (разкази, притчи, сънища; 1997), "Властта на очите" (разкази, притчи, фрагменти; 2001), "Лунен купол" (роман; 2002) и "Сянката на вдигнатата ръка" (разкази, притчи, фрагменти; 2004). Негови притчи и разкази са превеждани на немски и френски езици.
Върти се земно колело
на орис, болка и съмнение.
Светът познава своя лик,
но няма спомен за спасение.
Върти се земно колело...
Двете жени влязоха в гробищния парк почти едновременно и когато стигнаха до главната алея, се спогледаха. По-младата – висока, слаба и смугла, помисли да кимне, но бързо отмести очи. Другата, на средна възраст, я изгледа с бавен, безразличен поглед и сви в една от преките. Бе януари и тънкият пухкав сняг скърцаше под обувките ѝ. Тя премина с поглед по надгробните паметници и лицето ѝ се сви като от внезапен спазъм. Беше снажна, достолепна жена с едро, плътно лице и отсечена походка. Облечена строго, но изискано, тя стискаше в ръката си кожена пътна чанта.
Младата жена продължи по главната алея, но когато видя зад старите каменни плочи пустото заскрежено поле, разбра, че се е объркала. Огледа се с тръпка на безпомощност, гробището приличаше на лабиринт, после ѝ стана глупаво. Познаваше всички големи летища на Европа, а не можеше да намери гроба на баща си. Вдигна яката на коженото си манто и се обърна.
Знаеше парцела и номера на гроба, но снегът бе покрил всички знаци. Полута се в късите пресечки и изведнъж видя в гръб жената, с която влязоха. Беше хванала ръце отпред и леко се полюляваше пред гроб с голям ангел от черен мрамор. В първия миг помисли, че потреперва от студа, после видя, че хлипа и замръзна на мястото си. В това бяло поле на скръбта всичко изглеждаше естествено, но изкривеното лице на вече немладата жена я сепна. Тя не плачеше с меката печал на оскърбена от съдбата, а стенеше и раменете ѝ се тресяха. Младата реши да се оттегли тихо, но в следващия миг по-възрастната се озърна и я видя. Двете се спогледаха несигурно и почти едновременно си кимнаха.
- Имате ли кибрит? – попита по-възрастната.
- Имам запалка – отвърна младата, премина по тясната циментова ивица между два стари гроба и застана до този с ангела.
- Аз... - по-възрастната жена изчисти с крайчеца на носна кърпичка зачервените си гледци. – аз...уж приготвих всичко в чантата, а съм забравила кибрита и сега не мога да запаля свещите. Човек никога не вижда най-важното...
Младата ѝ подаде малка метална запалка и се огледа:
- Знаете ли кой номер е този парцел?
- Три – отвърна по-възрастната и извади от кожената чанта три свещи, привързани с бяло конче, развърза го и ги запали една по една.
- Гробът на баща ми е в този парцел, а не можах да го открия – каза младата.
- От града ли сте? – попита по-възрастната и извади бутилка вино.
- Да, но не съм си идвала от осем години. Живея в чужбина.
- Аз от три...- по-възрастната се опита да отпуши бутилката, но корковата тапа заяде.
- Дайте на мен! – каза младата и подаде ръка. – Аз ви познавам. Вие сте съпругата на баритона Иван Йосифовски.
По- възрастната жена кимна и погледна снимката на каменния паметник под ангела.
- Беше голям артист – добави младата и с рязко движение отпуши бутилката с вино.
- Беше...Познавахте ли го?
- Само от сцената...Аз съм сценограф и работя в цяла Европа. Помня последния му камерен концерт в Лозана...
- Аз...не бях там – поклати замислено глава Йосифовска.
Младата жена я погледна. Поддържаното ѝ лице се бе отпуснало. „Като на дете, забравило за миг причината за своя плач и болка"- помисли. Йосифовска улови погледа ѝ и се усмихна уморено.
- Моля ви, не си тръгвайте още! – каза тихо. – Не искам да остана сама...
Младата жена размърда несигурно рамене. Изведнъж ѝ стана студено и се нажали.
- Как се казвате? – попита по-възрастната, когато преля вино на гроба.
- Антония.
- Хм! Наистина? Майка ми се казваше Антония! – Лицето на Йосифовска се оживи. – Излъчвате като нея спокойствие и здрав разум, което не може да се каже за много жени..!
Младата се усмихна някак свенливо-учудено, после двете се спогледаха и тихо и съучастнически се засмяха. След миг лицата им отново се втвърдиха, но в очите остана топлина.
- Омъжена ли сте? – попита Йосифовска.
- Преди година се разведох – отвърна без желание Антония. – Бившият ми съпруг е австриец. Още водя дела за попечителството над детето.
Йосифовска погледна встрани, после каза замислено:
- Светът се промени. Някога побързах да се омъжа, за да мога да излизам в чужбина, а днес всички граници са отворени. Бях само на двадесет и пет, а Иван Йосифовски наближаваше петдесетте. Малко понатежал, с посребрели слепоочия, но още красив и вече известен по света.
- Обичахте ли го? – попита тихо Антония.
- Възхищавах се от него, почти го боготворях. Като някакъв величествен жив монумент! Той ме научи да се обличам, да се държа изискано, вдъхна ми самочувствие, отвори ми врата към един свят, за който бях само мечтала! Стоях в ложа в Ла Скала, във Виенската опера и пътувах, пътувах... Никога не бих могла да обясня на един млад човек днес какво е било за едно момиче от провинциално градче, в една провинциална европейска държава, с груби нрави и затворени граници, да пътува спокойно и обезпечено по света... - тя се усмихна едва забележимо.
Младата жена помисли за миг усмивката ѝ за тръпка на лицето, но очите ѝ излъчваха нежност, тъга и леко притворство. Беше жена, която умее да се възползва от възможностите си. „За разлика от мен!" – помисли Антония и каза:
- Била сте млада и красива.
- Не, скъпа! – поклати глава Йосифовска. – Никога не съм била особено красива, но давах увереност и сила на мъжете. Веднъж видяхме заедно в музей древна глава на богинята Минерва. Тази прочутата, която открили в една римска баня. Тогава Иван ми каза: „Прилича на теб!" Бракът ни беше в криза, той губеше гласа си, а аз, глупачката, бях започнала да му изневерявам. Не каза: „Ти, а тя прилича на теб!" Беше много фин и деликатен и нито веднъж не ме постави в неудобно положение, за разлика от мен...
- Съжалявате ли? – погледна я с любопитство Антония.
- Не... - въздъхна тя. – Не съжалявам за нищо минало! Учудвам се само на собствената си безчувственост и липса на такт... Човек разбира законите на живота, едва когато започне да губи.
Йосифовска се наведе и прислони с длан пламъчето на единствената незагаснала от вятъра свещ. Антония се вгледа в мекия профил на лицето ѝ.
По главната алея премина погребална процесия и двете жени обърнаха глави натам.
- Мисълта, че в един миг няма да те има просто ей така, е непонятна за съзнанието. – рече тихо Йосифовска. – Веднъж сънувах Иван – с фрак, цилиндър и боси нозе, носеше наръч слама, усмихна ми се някак свенливо, но непроницаемо и каза: "Светът е странно място." Хм, никога дотогава не се бях замисляла... Нашият свят наистина е едно странно и загадъчно място... Никога не знаеш кого може да срещнеш! Отдавна ли е починал баща ви?
- Повече от двадесет години. Беше съвсем млад. – лицето на Антония потръпна. – Майка ми не можеше да повярва, че това ѝ се случва на нея...
- А после?
- Някак бързо свикна и се омъжи повторно...
- Страхувала се е да остане сама – погледна я покровителствено Йосифовска, после в очите ѝ блесна закачливо пламъче. – Тя прилича на мен! Сигурно е още жива и здрава?
- Познахте. Всеки път ми поръчва парфюми, дрехи и различни дреболии от чужбина...
Йосифовска поклати разбиращо достолепната си глава и я погледна.
- Студено ли ви е? Потрепервате...
- Не, не...
Чу се далечен грак, после накъсана от разстоянието човешка глъч и всичко отново утихна. По сивото замръзнало небе прелетя ято диви гълъби.
Антония припали свещ на гроба на баща си и когато тръгна към изхода на парка, изведнъж си спомни как изглежда древната глава на Минерва. Беше я виждала в Италия и даже си купи илюстрована картичка за спомен. Помисли да погледне в смартфона си, но само поклати глава и прошепна: "Та тя въобще не прилича на Минерва! Той не може да ѝ е казал това..!"
Йосифовска бе застанала на автобусната спирка и щом я видя, се усмихна нервно и заговори нетърпеливо:
- Не се сетих веднага, но после бях сигурна...Вие сте младата жена, при която ходеше понякога Иван във Виена. Нали?
Антония кимна отчуждено. Йосифовска искаше да каже още нещо, но на спирката дойдоха хора, а след минута, когато погледна към нея, младата жена бе извърнала глава към накацалите по голите клони диви гълъби. Тя присви капризно устни, оправи с ръка косата си и също погледна натам.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
