"Като си помисля, че Бетовен е мъртъв, а толкова глупаци са живи", пише Ерик-Еманюел Шмит, чиито творби са преведени на 43 езика, а пиесите му се играят в 50 страни. Всъщност той цитира думи на учителката по пиано от детството си. И тъкмо те го провокират да напише знаменитото си есе.
"Повече си струва да завладееш радостта, отколкото да се оставиш на тъгата Защо да пишеш, да композираш, да рисуваш, да създаваш деца, да се грижиш за тях, ако за теб съществуването е само конвулсия преди смъртта?... Каква лекота ни донася радостта, изтръгвайки от нас онова, от което натежаваме. А именно - амбиции, съжаления, угризения, горчивини, илюзии, претенции. Нашата епоха не одобрява радостта, предпочита затъпяването и развлечението... Бетовен и Спиноза ни припомнят, че има мъдрост на радостта. Приемам онова, което съществува и харесвам онова, което попада в сетивата ми. Свързвам се, съюзявам се с вселената и я обожавам... Не е случайно, че Великият глух композитор е измислил и създал "Ода на радостта" като свое завещание. Върхът на творчеството му. Да не забравяме, че радостта, също като тъгата, е заразна. Бетовен иска да ни зарази. Това е кредото на един хуманист. Той подсказва: "Аз съм оптимист, защото светът е свиреп, несправедлив, бездушен. Аз съм оптимист, защото това е единственото логично действие, което отчаянието ми подшушва. Не зная дали учителката ми по пиано, госпожа Лок, все още е сред нас или пее в хора на ангелите, но където и да е, искам да й благодаря и най-вече да й съобщя добрата новина: Бетовен може би не е умрял и се съмнявам, че глупаците са истински живи.
"Когато Меглена Караламбова предлага текста на Шмит на кинаджията Георги Дюлгеров, той нито за миг не се колебае да го превърне в спектакъл. Още повече че той е "женен" за класическата музика. "Всеки по свой път стига до Бетовен. Срещнах се с него, благодарение на момичетата, в които се влюбвах. До четиринадесетата си година не знаех нищичко за музиката му. Сприятелих се със съученичка, която взимаше уроци по чело. Тя ме заведе в концертната зала на Бургас. Чух за пръв път Петата симфония - с "четири тимпанни залпа съдбата почука на вратата". Следващото момиче, което разтревожи душата ми, взимаше уроци по пиано. Две години по-късно търчах подир следващата хубавица, която взимаше уроци по цигулка. Вече студент в Москва, срещнах жената, с която съм цял живот. Когато се запознахме, тя свиреше соната "Хамерклавир", опус 106. Късният Бетовен. Трудният. Този, дето Лев Николаевич Толстой го е отричал. И колкото по-нататък, толкова по не му се виждаше краят. Защото Бетовен край няма", разказва режисьорът. В събота голямата актриса изигра в Театър 199 50-то представление на "Кики ван Бетовен", обявено и за последно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
