Отиде си Едуард Олби - последният велик драматург на ХХ век

Отиде си Едуард Олби - последният велик драматург на ХХ век | StandartNews.com

Последният велик драматург на ХХ-ти век остана в историята. Финият абсурдист с безупречен стил и страхотни прозрения Едуард Олби издъхна в дома си в Ню Йорк на 88 години в петък. Преди 7 години трикратният носител на "Пулицър" и два пъти на "Тони" за драматургия бе в София, за да гледа от първия ред "Козата, или коя е Силвия", която Явор Гърдев постави в Народния театър. Като всеки гений на абсурдизма бе дистанциран, хладен, охраняващ добре личната си територия. Всяко негово изречение бе премерено, добре обмислено, а на пресконференцията си играеше с думите така, както могат само най-големите виртуози на словото. Седя цели пет дни в София, гледаше репетициите на "Козата", но не си позволи нито веднъж да даде насока на актьорите - въпреки, че има статута на Кръстник на американския абсурдизъм, спазваше най-важното правило в театъра: че авторът не бива да се меси в работата на режисьора и тънката червена линия между двамата е задължително да се спазва. Олби тогава не пропусна да похвали Явор Гърдев. "Хубав човек. Най-голямото му достойнство е, че разбра пиесата и въпреки това иска да я поставя", каза с усмивка той. Американецът хареса изключително българската версия на неговата пиеса за мъжа, влюбен в коза, която бе от късните му шедьоври, написани през 2002-а. Бе силно впечатлен от Иво Аръков, който тогава бе едва втори курс - легендарният драматург тогава сподели, че в Америка рядко от толкова ранна възраст може да се наблюдават таланти, каквито се развиват в нашенската Академия. Олби, разбира се, получи и степента доктор хонорис кауза на НАТФИЗ. Особено му харесваше сградата на Народния театър, която е доста пищна в сравнение с американските семпли стандартни - с изключение на Бродуей и няколко култови места за изкуство повечето "храмове на Мелпомена" в Щатите не са особено атрактивни като външност. Писателят бе идвал в България още два пъти - единият, за премиерата на "Пиесата за бебето" в театър 199, а другият - за "Кой се страхува от Вирджиния Улф" в "Сълза и смях".

"Знаете ли какво е да си драматург?

Това е да си някой, на когото вътрешностите му висят на сцената",

гласеше максимата на Олби.
Роден е през 1928 г. във Вирджиния, САЩ. Осиновен е от наследник на театрален магнат и неговата съпруга. Расте в пълен лукс, с прислуга и личен шофьор: в семейството му обаче е създадена и атмосфера на омраза към тъмнокожите и евреите, което събужда у бъдещия автор съпротива. Майка му е твърдо решена да го направи член на елита на Ню Йорк, но среща отпор у сина си. Младият Едуард е изключван от редица училища и пансиони, а поведението му принуждава баща му да го запише във военно училище, но от там също е изгонен. В крайна сметка Олби все пак успява да завърши гимназия и продължава образованието си в „Тринити колидж" в Хартфорд, където за първи път стъпва на театрална сцена. Впоследствие е изключен и от колежа, тъй като спира да посещава лекциите – твърди, че е изгубил интерес.
Амбициите му да се занимава с литература, както става с повечето велики, са първоначално осуетявани от най-различни обстоятелства. Олби разказва, че бил на 29 години, когато осъзнал, че въпреки усилията му от него няма да излезе нито добър писател, нито добър поет - и именно заради това избрал драматургията. В онези години Америка боготвори Тенеси Уилямс и Артър Милър, чиито наследство се стоварва на младия Едуард както с обаяние, така и с чувството на

страхопочитание пред тяхната ненадминатост

Олби обаче предприема един от малкото възможни ходове - да обедини европейския абсурдизъм, вече набрал сили през фигурите на Самюъл Бекет и Йожен Йонеско, с типични силно американски и локални традиции. А след време за него Тенеси Уилямс ще каже, че е единственият велик драматург на Америка.
"Всички от моето поколение бяхме синове на Бекет. Първородният бе Харолд Пинтър. А аз бях доведеният", казва Олби. Написва първата си пиеса през 1958 г. – „Случка в зоопарка". Предлага я безуспешно на няколко театри в Ню Йорк, а после пътува за Европа, където текстът получава и жадуваната първа премиера - в театър „Шилер" в Берлин. За този период си спомня: "Завърших пиесата, облегнах се на стола и за пръв път почувствах, че съм написал нещо хубаво. Усетих таланта си, как го държа в ръцете си. Тогава вече ми бе ясно с какво ще се занимавам до края на живота си".
Големият успех идва за Олби няколко години по-късно - с „Кой се страхува от Вирджиния Улф?", която е моментално забелязана от критиката. След екранизацията пък през 1966-та с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, Едуард триумфално е обявен за новият "факлоносец" в американският театър. Винаги е казвал, че задачата на писателят е да държи огледало към хората и да показва истината за тях, без значение дали тя е лицеприятна. Открит хомосексуалист е - в интервютата споделя, че го е осъзнал още на осем, а първото си интимно изживяване имал 12. "Мразя да говорят за мен като за гей-писател. Аз съм просто автор, на който се е случило да бъде гей", споделя още Олби.
"Не приемам съвети от никого. Нито пък намека, че трябва да спра, който ми направиха с наградата за цялостно творчество. Свикнал съм да поставят пиесите ми на езици, които не знам. Първата премиера на "Случка в зоопарка" беше в Западен Берлин на немски. Как може нормален човек да научи език, на който глаголът е в края на изречението? Надявам се, че в българския не е така. Говоря английски и американски, дори и тях трудно ги разбирам. Ползвам още няколко толкова, колкото да си докарам някоя беля. На японски чудесно си поръчвам суши. Зрителите реагират различно - в Англия са тихи и спокойни, италианците са емоционални, влизат в диалог с актьорите на сцената. Театърът е магия. Може да бъде разбран на всички човешки езици", каза още преди време в София Олби.
Според него театърът и киното са пълни антиподи. "Сляп човек може да разбере спектакъл, а глух - филм, но обратното е невъзможно", твърди още той.
Любимият му въпрос е "колко време отнема да напишеш една пиеса".
"Какъв би могъл да бъде отговорът освен този:
"Отне ми целият живот", казваше още легендарният драматург.

Относно Шекспир

(Откъс от интервю с Явор Гърдев в "L'Europeo")

Гърдев: Между другото, харесваш ли Шекспир?
Олби: Понякога.
Гърдев: Някои пиеси, или просто понякога.
Олби: Не винаги, не винаги.
Гърдев: Значи не харесваш определени негови пиеси, но понякога го харесваш.
Олби: Обикновено откривам интересни причини едновременно да харесвам и да не харесвам старите Шекспирови заключения и теории в пиесите му. Когато чета някои от тях, си казвам - хайде де, опитай малко повече! Не всички са първокласни.
Гърдев: Веднъж ми каза, че любимите ти драматурзи са Брехт, Пирандело, Чехов и кой друг?
Олби: Бекет, разбира се.
Гърдев: Бекет, да. И Шекспир не е от тях.
Олби: Шекспир е шибано добър драматург, да. Има много въпросителни относно кои пиеси е написал той и кои не, но това няма значение. Доста от пиесите му са адски добри.
Гърдев: Хамлет от тях ли е?
Олби: Не знам, най-вероятно.
Гърдев: Коя ти е любимата пиеса на Шекспир?
Олби: На Шекспир ли? Не обичам да мисля за него през "любими неща".
Гърдев: Разбирам.
Олби: Харесвам доста "Крал Лир", въпреки че имам няколко проблеми с него. Но има няколко стотици години разлика между автентичното преживяване да гледаш Лир тогава и преживяването да го гледаш сега: как бих могъл аз да наблюдавам Шекспир с онези очи, с които са го виждали съвременниците му? Няма как да стане.
Гърдев: Има ли метафизика в твоите пиеси?
Олби: Дефинирай "метафизика".
Гърдев: Нещо отвъд буквалния свят на фактите към ...
Олби: Във всеки факт има метафора. Впрочем, какъв е смисълът на "Хамлет"?
Гърдев: Не може да бъде събран в едно изречение.
Олби: Няма смисъл, който да бъде събран в едно изречение. Въобще.

проблясъци

Добрият писател превръща факта в истина. Лошият - истината във факт.

Трябва да имаш свине, за да може те да отведат до трюфелите.

Разликата между критика и публика, е че едната група е от човешки видове, а другата не.

Всяко чудовище първо е било човек.

Искреността не значи нищо. Човек може да е искрен и в същото време по-разрушителен и зъл от един лъжец.

Ако искаш да станеш писател, чети великите, но чети и посредствените. Ако разгръщаш само Бекет или Чехов, ще се откажеш и ще избереш цял живот да носиш телеграми за "Уестърн Юниън"

Самотата е неизбежна за всеки. Хората бягат от нея, без да знаят, че тя обостря възприятията ти повече от всичко.

Винаги се учудвам, че нещата, които шокират хората в дадена театрална постановка или филм, са същите, които те практикуват в ежедневния си живот.

Тук сме само по веднъж - какво може да е по-лошо от това да стигнем финала на живота си и да осъзнаем, че не сме го живели както сме искали?

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай