Долорес Дилова разкрива душата си в серия от великолепни и завладяващи платна, обединени от чувства и спомени с логото „Моето място". Картините са рисувани специално за столичната галерия „Нюанс", където могат да се видят през следващите две седмици. И докато очарованата публика гадае дали този бряг е в Южна Франция, Италия или Гърция, се оказва, че сме се озовали на северното Черноморие.
„От 20 години ходим в Каварна. Благодарна съм на Ванко Урумов, който за първи път ни заведе там. Оттогава пресъздавам този магичен свят, живеещ сякаш извън времето. Продължавам да се вдъхновявам с възторга и радостта на първите срещи, когато рисувахме от натура в най-големия пек и устните пресъхваха от солта на морето, в най-големия дъжд, увити с шапки и шалове с маслените бои на коленете. Беше чиста лудост. Вече не го правим, но остава светоусещането. Мястото е същото и е много различно. Откривам всяка патина от времето и новата му красота. Всъщност това е опит за портрет – на Северното Черноморие. И - за автопортрет. Защото това място не е географски понятие, а лакмус, през който минава животът ми. Себеусещане. Почти винаги присъства в изложбите ми - по него оценявам как се променям. То е отвъд видимото – изчезват дървета и храсти, рушат се къщи. За щастие прекрасните плажове все още са на мястото си. Цветовете са удивителни – несътворими, извън абсолютната реалност. Носталгията сигурно е видима в картините с „телефончетата" по оградите на Българево. Духът остава, но аз съм променена. Светлините и сенките, доброто и лошото са у нас - и се отразяват в света наоколо.
Често си казваме „Какво беше, какво е сега". Надали е толкова различно - просто годините са преминали", споделя Доролес Дилова. Всъщност тя е израснала далеч от морето – в Плевен. И по-точно: в ателието на баща си, известния художник Дило Дилов – може би артистът, който най-много се родее с френските импресионисти. Вместо приказки, Долорес и сестра й слушат разкази за Моне, Сезан, Матис, Пикасо, Дерен. Тяхното детство не стига до улицата. Вместо да тичат със съседчетата, взимат пастите за зъби и ги оцветяват с водни боички, за да приличат на тубите, с които работи баща им. Дило Дилов обаче не иска Долорес да става художник. „Казваше: „Това е жесток занаят - ако ти не го работиш, той ще те работи".
Веднъж подслушах как Дечко Узунов даваше акъл на татко: „Скрий боите - ако ги намери, ще я бъде като художник", връща лентата Дилова. Всъщност тя получава първото си признание от Италия. В детската градина в Плевен рисуват за конкурс на Ботуша – тя сътворява котка и забравя за нея. Вече е в първи клас, когато получава награда от въпросното състезание – а най-отдолу в писмото се мъдри подписът на шефа на журито: Хенри Мур.
Естествено, нито Долорес, нито баща й могат да излетят за Италия, за да приберат отличието или да пообщуват с гения на формите. Вместо снимка с Хенри Мур, Долорес пази свое фото от онзи момент – малка ученичка с усмивка без млечни зъби. И въпреки че Дилова тук и сега не си пада по гръмките медиини фрази, няма как да не се каже, че великият Мур е първият „официален" кръстник на таланта й. Но и този факт не е достатъчен аргумент за Дилов баща. Когато тя кандидатства в Художествената гимназия в София, той заминава за някъде. Затова пък моли Найден Петков – един от първите й учители в живота - да наглежда дъщерята в столицата. Когато Долорес преминава през изпити и ателиета, за да влезе в Академията, където нейн професор ще стане Иван Кирков, Дилов отново се дистанцира от еуфорията. През цялото време има някакво съпротивление у него. Самият той е завършил в Белград. Професор му е Мило Милунович – възпитаник на френската живописна школа и последовател на Сезан, а атмосферата, в която учи българинът, е пропита от естетическите принципи на импресионизма и постимпресионозма. След като се дипломира, е трябвало да замине за Париж. Но последната година заради войната е принуден да се върне в България - завършва тук при професор Никола Ганушев. Озовава се в Белград по време на бомбардировките. И влиза в Академията, за да закове дъски върху прозорците и вратите. Ректорът е силно впечатлен от постъпката му. Този случай остава в историята на Академията в Белград, където десетилетия наред канят Дило Дилов за различни чествания.
А Долорес със сигурност никога няма да се откаже да рисува морето. Но си е забранила да ходи в Созопол. Защото помни онзи Созопол, в който Дилови се разминават с Ненко Балкански и съпругата му, бързаща да изстуди мастиката във фризера, помни онзи вълшебен град, който отдавна няма нищо общо с емоциите от детството й.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
