"Зад всяка неуспяла реформа стоеше организирано усилие за провалянето й. Бремето на реформите падна върху няколко правителства и отделни министри, като старите елити не допуснаха никой от тях да се задържи дълго. Липсата на лустрация поквари усилията за напредък към демокрация и свободна икономика." Това пише Симеон Дянков в новата си книга "След Стената. Преходът в Източна Европа", която излезе у нас на 16 ноември. Така вицепремиерът и финансов министър в първия кабинет "Борисов" обяснява грешката на българския преход. И продължава: "Кадри на Държавна сигурност заеха ключови позиции в банковия сектор и участваха активно в ранната приватизация. Те отгледаха свои ученици, така че проблемът нямаше как да изчезне с напредъка на времето. След 26 години на преход влиянието им е все още силно."
Дянков и известният шведски икономист Андерс Аслунд са съставители и редактори на първия по рода си обобщен поглед върху икономическия преход след края на комунизма. Премиерата на книжата им е на 24 ноември в Националния археологически музей с участието на Симеон Дянков и на Иван Милкош - вицепремиер и министър в няколко правителства на Словакия.
На представянето е поканен целият дипломатически корпус. Очакват се знаковите лица на прехода президентът Петър Стоянов (1997-2002), който в момента е президент на "Център за глобален диалог и сътрудничество" и премиерът на първото демократично правителство Филип Димитров, днес конституционен съдия.
"Стандарт" предлага на читателите си откъс от главата "България. Големите колебания"
Шестнадесет правителства управляваха България след промените и нито едно от тях не повтори мандат. Бойко Борисов е единственото изключение, след като се върна на власт за втори път, макар и в сложна коалиция.
В критични сектори като здравеопазването се смениха над 30 министри. Така средният мандат на здравен министър беше 10 месеца. За тези 26 години страната премина през чести обръщания на посоката: някои от основните реформи не просто се забавяха или видоизменяха, преди да бъдат приложени, но имаше и връщане назад - отмяна на вече работещи решения.
Основната причина за обръщане на реформите идваше не толкова от честите политически смени, колкото от устойчивостта на групи, свързани с Държавна сигурност и старите елити. Понякога и политическите смени бяха вдъхновявани от тези групи. Веригата от връзки, в чиято основа бяха старите тайни служби и номенклатура от ерата на комунизма, не беше скъсана. Бизнес интересите на статуквото зависеха от влияния в правителството или от топли контакти с подходящите чиновници.
Стар съвет на покойния Илия Павлов
гласял: "Правете бизнес с държавата".
Отчетлив пример за обръщане на посоката са правомощията на митниците и данъчните в събирането на доказателства. В държава с голям сив сектор дознателните функции на тези органи при незаконни сделки и схеми за източване на ДДС са повече от необходимост. Такива правомощия бяха дадени на приходната администрация през 1992 г. при кабинета на Филип Димитров с въвеждането на първия посткомунистически данъчен кодекс. И бяха отнети четири години по-късно при Жан Виденов. Дознателните функции се върнаха отново през 2001 г., последната година от мандата на Костов. И отново бяха отнети през 2006 г. при Сергей Станишев.
През 2012 г. успях да върна митническото дознание след люта борба с вътрешното министерство. Подготвихме и законови промени за връщане на данъчното дознание. Отново възникна спор с вътрешния министър. Официалният мотив бе, че разследващите правомощия на НАП ще обезсмислят съществуването на икономическа полиция. Данъчното дознание влезе в парламента и се прие през октомври 2013 г., като следващият вътрешен министър също не беше ентусиазиран.
Следващ пример е пенсионната реформа. Тя започна при кабинета на Костов, а с приетия през 1999 г. Кодекс за социално осигуряване бе заложена бъдеща пенсионна възраст от 65 г. за мъжете и жените. Следващите две правителства изчакаха. Като вицепремиер в кабинета на Борисов
успях да устоя на натиска
и продължихме реформата: плавно увеличаване на възрастта за пенсиониране до 65 г., запазване на нивата на осигуровките и премахване на привилегиите за полицаи и военни. Най-трудното беше постигнато, когато посоката отново се обърна. "Пенсионната реформа на Дянков" беше отменена през 2014 г. при правителството на Орешарски.
Вторият кабинет на Борисов трябваше отново да се връща към темата и през лятото на 2015 г. бе приет значително изменен вариант на реформата: достигане на 65 години пенсионна възраст към 2037 г. Пакетът от промени включваше нарастване на осигурителната тежест. Увеличаването на осигуровките обикновено води до изобретяване на хитроумни методи за неплащането им. А и този инструмент щеше да е насочен за покриване на текущите дефицити - днешните работещи да поемат разхода за днешните пенсионери. Нямаше съвсем ясна визия какво ще стане със сегашните работещи, когато се пенсионират.
Показателен пример за забавяне и обръщане на реформите е свързан с политиката към собствеността на производствените активи. Раздържавяването започна чак през 1996 г., първоначално с ваучерна приватизация. В резултат на забавянето се срутиха цели сектори, като обезценката на активи беше основна причина за упадъка на индустрията. Процесът беше закъснял.
Вече бяха ограбени
много от държавните производствени активи чрез "спонтанна" приватизация.
След 1997 г. правителството на Иван Костов бе принудено да извърши спешно раздържавяване. Очакван страничен резултат при пожарната приватизация е увеличаване на корупцията. Покойният Александър Божков, вицепремиер и министър на промишлеността, пое основния удар като нарочен за комисионер при сделките. През първите две години от правителството на Костов делът на приватизираните предприятия достигна 70%. Държавната собственост се запази най-вече в енергетиката, строителството, транспорта и телекомуникациите.
Процесът продължи при кабинета на Сакскобургготски с продажба на монополиста БТК и на електроразпределителните предприятия. На няколко пъти бяха проваляни опитите за приватизация на друг държавен монопол - производителя на цигари "Булгартабак". При първия кабинет на Бойко Борисов остатъчните държавни дялове в трите електроразпределителни дружества бяха продадени на стратегически инвеститори. Приватизираха се и няколко строителни фирми. Продажбата на подразделението за товарни превози на потъналата в дългове и схеми за източване БДЖ не успя.
През 2013 г. следващото правителство не просто спря процеса. Икономическият министър лансира намерение за одържавяване на три частни компании: химическа, оръжейна и енергийна. Това беше
удивителен опит за национализация
под предлога, че е нужна реиндустриализация и държавата ще играе роля в нея. Не по-малко удивителен беше избраният начин. Задачата бе възложена на Българския енергиен холдинг - държавната корпорация в енергетиката. БЕХ тихомълком учреди поредното си дъщерно дружество - Енергийна инвестиционна компания - през което да се финансира национализацията. Падането на кабинета на Орешарски осуети тези планове.
БЕХ беше създаден през 2008 г. при мандата на тройната коалиция след серия от раздробявания и окрупнявания в сектора. Холдингът беше шапка на разнородни дейности - от доставките и преноса на природен газ, през централизираното купуване и продаване на електричество, стопанисване на атомната централа и на най-голямата държавна топлоцентрала, до добив на въглища и инвестиции в големи проекти с неясна полза, включително "Южен поток". БЕХ играеше ролята на буфер за дефицитите в сектора, като поемаше дълговете на губещите си компании и пораждаше корупция с оплетена мрежа от финансови трансфери. При първото правителство на Борисов заедно с ресорния министър Трайчо Трайков предложихме закриването на БЕХ. Не успяхме. Българската енергетика все още е нереформирана, като лобизмът и корупцията в сектора пораждат дисбаланси и загубите растат.
Политиката в ядрената енергетика е отделен пример за лъкатушене. България има атомна централа от 1974 г., когато започва работа първият блок на АЕЦ "Козлодуй". Дебатите дали да се изгради втора централа до град Белене се бяха водили няколко десетилетия. Проектът беше започнал през 1987 г. Правителствата на Димитров и на Костов го замразиха. През 2002 г. Симеон Сакскобургготски го размрази. След натиск от ЕС проектът отново спря, за да започне отново през 2008 г. при Станишев. Нашето правителство го прекрати през 2012 г. Две години по-късно отново беше провокиран дебат за рестарт на "Белене". Сметката от това започване - спиране - започване - спиране вече надхвърля три милиарда евро.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
