"Операция "Марсов венец"

"Операция "Марсов венец" | StandartNews.com

Откъс от романа

Мъжът на каменния мост пред крепостта Царевец бе снажен, малко натежал, с широко северно лице и въпреки напредналата си възраст, излъчваше сила и жизненост. Когато Смилов излезе от колата, той вдигна ръка и тесните му, дълбоко поставени очи блеснаха със симпатия и едва доловима насмешка.
– Здравствуйте, Евгений Максимович! – подаде му с лек поклон ръка Смилов.
– Здрасти! – отвърна фамилиарно Самойлов и се усмихна само с очи. – Но защо на руски? Аз все пак съм гост на конгрес по българистика и трябва да поддържам легендата! Как сте, Крум Михайлович? Със сигурност изглеждате по-добре от мен! Аз заприличах на пергаментите, които така обичам да разгръщам.
– Не забравяйте, че ви водя с две години в надпреварата за скока към вечността – усмихна се Смилов.
– Каква вечност, скъпи приятелю, това е просто едно приземяване под два метра пръст – Самойлов говореше български почти без акцента, характерен за всички руснаци. Това се дължеше на дългия му престой в страната като резидент на КГБ и съветник на тукашните служби.
През това време беше успял дори да защити докторат по средновековна история, нещо рядко за силоваците, които Съветите обикновено изпращаха на Балканите. Прекара и няколко години в Белград, но не се върна очарован от сърбите и често повтаряше на Смилов: „Те мразят всички и всички около тях ги мразят. Тази държава – Югославия, няма никакво бъдеще! Освен това псуват Бога!" Последната реплика звучеше доста необичайно в устата на един висш кагебист, но след промените Самойлов, който произхождаше по майка от дребен княжески род, стана ревностен православен християнин и дори написа труд за ролята на манастирите в руската история. Това го издигна в очите на новия руски елит около Владимир Путин и той оглави важен институт за геополитически изследвания и анализи.
– Да се поразходим! – кимна към крепостта Смилов.
– Къде? – попита с лека язвителна усмивка Самойлов. – Сред руините на миналата българска слава? Винаги съм се чудил, Крум Михайлович, защо вие, българските комунисти, бяхте такива национални нихилисти, за разлика от другите балканци, особено сърби и гърци!
Смилов размърда неловко рамене.
– Може би... – Самойлов погледна Смилов – защото получихте властта през 1944 година съвсем наготово и винаги сте се страхували да не я загубите? Няма значение! Миналото си е минало... – той докосна с длан рамото на Смилов. – Чух за неприятности около вас? Сериозно ли е?
– Не мога да преценя – отвърна глухо Смилов. – Момчетата, които някой набърка, са без особен капацитет и размах, но... светът по нашите географски ширини се променя понякога не с години, а за часове. Вие сте все още твърде влиятелен човек и познавате обстановката у нас...
– Употребявайте само минало време, приятелю – прекъсна го внимателно Самойлов, – макар миналите глаголни времена в българския език да са доста. Спрете се, например, на минало свършено. Всъщност, за да бъда откровен с вас, ще ви кажа, че прослушах, доколкото мога, нашите канали и оттам няма активност...
– Благодаря ви! Бях сигурен в това! – кимна облекчено Смилов.
– Значи не сте загубили ловния си инстинкт, с който бяхте известен в миналото! Но, драги мой, аз още не мога да разбера защо отредихте такава голяма роля на несигурните силови групировки, когато имахте твърде добри секретни служби? Те можеха съвсем чисто да държат контрола върху собствеността, финансите и контрабандните канали.
Двамата вървяха по пътеката край крепостната стена, а долу, в замайващата дълбочина, се виждаше виещата се лъщяща ивица на Янтра.
– Службите планираха всичко – отвърна Смилов, – но геополитиката победи техните планове, а и Партията реши да направи завой на запад и това изискваше да преотстъпим политическата власт, поне за известно време, докато прегрупираме силите си. Сам разбирате, че не можехме да си позволим това с икономическия и финансовия ресурс. Той трябваше да бъде пазен от зло куче. Не забравяйте и това, че когато вие, русите отстъпихте, янките настъпиха – Смилов погледна към пропастта надолу.
– Хм – кимна замислено Самойлов и проследи погледа му. – Вярно ли е, че оттук са хвърляли заговорниците и всички провинили се пред българския цар?
– Лобната скала е малко по-нагоре.
– Да, янките... – сякаш не го чу Самойлов. – Знаете ли, Крум Михайлович, винаги съм се чудил как една почтена пуританска нация като американската успя за толкова кратко време да придобие еврейския манталитет да иска всичко и сега, на най-ниската цена! И това ви го казвам с жидовската си четвъртинка – един от дядовците му беше лвовски евреин – без капка лицемерие! Апропо, вярвам, вече сте се убедили, че американците предпочитат слабите и зависими съюзници, които ги следват като ято патици. Това е една от причините да не се намесят с инвестиции и влияние, за да стабилизират България.
– Ние сме само едно едва забележимо петънце, пъпка на картата на света – отвърна с лека горчивина Смилов.
– Пъпка! – засмя се искрено Самойлов. – Вярно, но на твърде чувствително място и ако я разчешеш, може да те заболи и да пусне кръв!

---------------------------------------

Самойлов натопи внимателно с вилицата си късче говеждо в белия сос и погледна Смилов:
– Просто не знам как мога да ви помогна, Крум Михайлович! – широкото лице на руснака изразяваше съжаление и почти загриженост. Лапна месото и задъвка бавно. – Мм, тук не готвят зле!
Бяха седнали в един от пустите по това време ресторанти в Арбанаси, а персоналът, който винаги разпознаваше безпогрешно тузарите от парвенютата, ги следеше с внимание и насладчивото усещане за щедър бакшиш.
– Защо не хапнете и вие? – попита Самойлов. – Нали няма само да ме гледате? Знам, че приличам на бяла мечка, която унищожава тюлен! – Самойлов се засмя на шегата си, после добави сериозно: – Вижте, Крум Михайлович, вярно е, че ме уважават все още, но имам чувството, че като стар скрин, пълен с мили спомени. Ето сега Владимир Владимирович ми повери и един национален фонд, наречен „Памет". Търсят ме и за мнение по някои стратегически разработки, но това е все в сферата на доброто политическо възпитание и максимата: „Уважай стариков! Ето никому не навредит!"
В ресторанта влезе красива смугла жена и се огледа за места. Самойлов я забеляза и изпуфтя тихо, когато след нея пристъпи нисък, трътлест мъж с тъмно, ъгловато лице.
– Обзалагам се, че жената е българка, а мъжът – грък! – изрече с хитра усмивка. – Наздраве, Крум Михайлович! Ммм, красота! Тук жените са като създания от друг свят! Лошото е, че кризата ги направи много меркантилни и евтини. Виното е еликсир! Между другото, и в Русия най-красиви са жените от Кабардино-Балкария. Погледнете я, погледнете я, движи се като императрица, а сигурно няма пари за свестни обеци, защото този средиземноморски пигмей, убеден съм, е стиснат като кокоши задник! Прощавайте за откровеността!
Смилов го слушаше с лека замръзнала усмивка и от време на време отпиваше по глътка вино. Усещаше начеващо главоболие и безпокойство.
– И все пак, Евгений Максимович, мога ли да разчитам... – каза, когато Самойлов млъкна за миг и задъвка стръвно.
Самойлов го погледна кратко и вдигна извинително рамене:
– Но вие отдавна имате свой живот, Крум Михайлович! Отделихте се от нас, и с право, животът ви постави други задачи. Станахте един от най-силните и влиятелни мъже тук! Разбрахте, че може да вършите много неща сам, без наша помощ, която между впрочем, никога не ви е била отказвана. Това беше ваш избор, не наш! През последните години България стана член на НАТО и Европейския съюз, а вие разчитахте само на себе си и на новите си партньори... Защо сега трябва да разчитате на друг?
Смилов само кимна уморено.

-----------------------------------------

Крум Смилов влезе в колата и усети, че му се повдига. Овладя се и изгледа със замръзнал поглед бавния ред на картините през прозореца, докато автомобилът излизаше от Велико Търново. На пътния възел имаше катастрофа и Стамат отби встрани. Генералът погледна към скалния венец насреща и попита:
– Имаш ли ментови бонбони?
– Не, ама ще спра на бензиностанцията да купя – отвърна Стамат и го погледна загрижено. – Връщаме ли се в София?
Смилов само кимна. Когато излязоха на главния път, потупа Стамат по рамото да спре, слезе и повърна в храстите. Виеше му се леко свят, а кафявата угар насреща потрепваше пред очите му. Погледна изцапаните си с пръски обувки и си пое дълбоко дъх. Спомни си, кой знае защо, един странен лов преди години.
Беше някъде по тези места. Двамата с Войнов се бяха отделили за малко от ловната дружинка, предвождана от един мустакат местен горски, и когато се огледа, Смилов помисли, че са се загубили:
– Сбъркали сме пътя!
– Невъзможно! – усмихна се иронично Войнов. – Обикалям тези места и трънаци от двадесет години. Знаеш ли с кого идвах тук за първи път? Не можеш да познаеш!
Смилов вдигна безпомощно рамене.
– С Евгений Самойлов! – отговори си сам, не без доза задоволство Войнов.
– Хм. Не знаех, че го влече ловът – учуди се генералът.
– Има различни видове лов.
– Не ми се вярва да си уреждал любовни срещи на Самойлов в този пущинак, освен ако не е преминал на другия бряг!
– Хи-хи – ухили се хитро Войнов. – Тебе – лъжа, мене – истина! Тук наблизо има чудесна ловна вила.
– А жените с хеликоптер ли ги доставяхте?
– Позна! – отвърна Войнов и поклати глава: – Самойлов е най-двуличния човек, когото познавам. И развратен, и прикрит като язовец. Но с жените е магьосник! Ако пожелае, може да вербува и английската кралица!
... Смилов изчисти внимателно устните си, после обувките и влезе в колата.
– Стамате, обърни и карай към Варна! – каза и се отпусна на седалката.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай