Мая Вапцарова сваля маските в „Арена"

Поезията не е опиум за приспиване на страстни дами, казва известната режисьорка в третата си стихосбирка

Мая Вапцарова сваля маските в „Арена" | StandartNews.com

Мая Вапцарова – известна кинорежисьорка, авторка на много документални и няколко игрални филми, с времето си създаде известност и като писател. Тя написа сатирични разкази и роман, книга-размисъл върху дневника на чичо си – големия поет Никола Вапцаров, изявява се и като пламенен публицист , като преводач от унгарски. И бяхме забравили, че тя пише и стихове: през 1972-а издава първата си стихосбирка „Стъпала", а през 1980-а излиза втората – „Посоки". И ето че 38 години по-късно с появата на третата й стихосбирка „Арена" със знака на издателство „Захарий Стоянов", Мая Вапцарова ни припомня, че е и много добра поетеса. Така тя добавя нов щрих към многообразието на творческата си личност.

Стихосбирката й „Арена" е ярко физиономична книга на поетеса, която ярко и категорично заявява своите философски, гражданско-публицистични и лирико-драматични пристрастия днес на арената на живота. Това са страсти на зряла жена, която се вглежда в Човека и

търси да проникне в тайните

на душата му, на ума му, на интелекта му. Още с първото си стихотворение, „Оправдание" , посветено на баща й Борис Вапцаров, тя започва своя диалог с Човека от нашето съвремие – диалог прям, безпощадно честен , страстен и съкровено искрен.

Да ровим за причините е нереално. /Причините изчерпват земни задължения./ Причините са като струните на лирата –/звънят с чувство, без да влагат смисъл./А ние в два различни свята сме живели./Чрез теб и аз докосвах твойто време./Чрез теб живях в далечните му тайни./...Прекланях се на всички твои богове./ Но стига безкритично сме си вярвали!/ Зад нас остава недовършен още свят./ Не може цветето, което е разцъфнало, /отново да покълне и да има твоя цвят./

Ненапразно Мая Вапцарова започва книгата си тъкмо с това стихотворение , защото то дава тона на диалога с времето, тръгвайки от корените на времето на бащите и майките, от времето на изградените или прекършени идеали, от тяхната жестока метаморфоза днес. Поетесата подхваща теми от миналото, за да ги пренесе в настоящето и да анализира как те са трансформирани, видоизменени в нашето съвремие. Така в стихосбирката съществува един контюинитет – на история, на съдба, на минало и настояще на България. В друго стихотворения тя категорично заявява:

"Поезията не е опиум/ /за приспиване на страстни дами./И не доказва сбръчканите слави/дори на младите лица./Поезията е по-скоро/остра въпросителна! /Натрапчива/и убедителна./виси в душата като окачено копие,/като бесило, като кръст".

В това програмно послание на поезията й откриваме тона на стиховете на Никола Вапцаров. И тя като него в поезията си е

безпощадно откровена

в задаване въпроси към Историята, към Времето ни, към Човека. Така в стиховете на една жена откриваме повече нотките на мъжкото, драматично начало в нашата поезия. Основният патос на стиховете в „Арена" това е идеята да за свалянето на маските в живота, за съпротива срещу изкуственото и притворно поведение – тя е за честното и доблестно отношение на съвременника към проблемите на живота.В „Честна дума" тя буквално крещи: ....Ненавиждам, когато с маски/на човеци разговарям,/с нелепите им отчуждени думи,/с подстриганите по войнишки фрази,/интонация, апломб./Една огромна Честна дума,/да спори с нечестивата Лъжа./Не вярвам в този спор./Не вярвам./"

В стихосбирката си „Арена" Мая Вапцарова борави с големи житейско-нравствени категории – Съвест, Истина, История, Време, Любов, Доброта. Така чрез тази понятийно-поетична класификация тя навлиза и в дебрите на собствената си душа, където търси тайната на противоречията си, търси онези така чести душевни терзания, които биха я отвели към разгадаване големите тайни на човека – днес , в миналото, в бъдещето. Като четях стихотворенията в „Арена" ми изплува един метафоричен образ - поетесата е седнала в средата на голямата Арена на Времето , обградена от лица на хора – като спомени, като видения, като реалност. И всяко стихотворение

е конкретен диалог на авторката

с тези хора, излезли от Историята, или сегашното ни настояще. Тя спори с тях, приемайки или отричайки тяхната философия, но в името на социална, морална и гражданска справедливост. И колко точно е характеристиката на Вапцарова в едно от стихотворенията й: "Животът, /скрил изцапан циферблат, /отмерва своята илюзия/ с горделивата си самота. /А ние пишем/ миговете си /с изнуреното му махало.......Но смъртта/ ще хвърли всяка декорация,/ защото/махалото на тленността/над всички ни/ безмилостно виси/като бесило."

Стиховете на Мая Вапцарова в „Арена" дълбоко вълнуват. Те действат като катарзис върху душата и ума на читателя, защото са заредени с много дълбоки и проникновени размисли, задават се твърде неудобни и прями въпроси към днешното ни Време и неговите така сложни изживявания като обич и омраза. Така една стихосбирка се оказва за една поетеса дълбоко изстрадан нравствен вик, който зове съвременника към връщането на изконни български добродетели, доброта и честна гражданска позиция.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай