Калин Терзийски: Писателят не е идиот без работа

Калин Терзийски: Писателят не е идиот без работа | StandartNews.com

Калин Терзийски тези дни направи премиера на "Мечката и други разкази" - новата му книга, в която четем за различни авторови приключения: как се целува със звяра от корицата, нарисувана от самия него, как се пари на чайник, как танцува с бели китове и пие джинджифилов сок. Разказът, дал заглавието на сборника, е по народната приказка "Мечката и лошата дума", но през погледа, примерно, на Фройд", споделя Терзийски. И добавя, че във всяка минута от живота си се стреми да бъде различен. Защото всеки от нас носи, както различни личности, така и гласовете от миналото. Неслучайно Калин се опитва да създаде усещането, че всеки текст в томчето е сътворен от различен автор.

- Господин Терзийски, какво би трябвало да почувстваме, четейки новата ви книга „Мечката и други разкази"?
- Учудване, замайване, вглъбяване, затаяване на дъха, напрежение в тила - и в цялата глава от усилена работа на мозъка, мигновен световъртеж, загадъчност, удоволствие от фина умствена работа, възторг от разбирането, чувство за обогатяване, удовлетворение от добре свършена душевна работа. Това би трябвало да почувства задълбочения читател, за какъвто винаги си мечтая. А какво в действителност ще почувства всеки, прочитайки „Мечката и други разкази", е твърде сложен въпрос. Това, което чувстваме, зависи от милиони неща. Включително от това какво сме яли на обед, колко пари имаме в джоба в момента и дали сме с бяла риза или оранжев пуловер. Нещата в света на

човешките души не са толкова прости

колкото ни се ще.
- На корицата май сте нарисуван самият вие...
- Да. На корицата нарисувах себе си. Както се казва, художникът винаги рисува самия себе си. Сещате се за тая забавна спекулация: Мона Лиза е Леонардо. Но аз не само рисувам себе си; аз и пиша за себе си. Както е казал Томас Улф, всеки роман е автобиографичен. По някакъв начин герой на всички тия разкази съм аз. И тук идва най-важното за моето писане. То е: Ако искаш да бъдеш сериозен и дълбок писател, ще се откажеш от извънредно наивната и смешна представа, че можеш да пишеш за някой друг, освен за себе си. Пишеш ли за измислени други хора, няма как да не изпаднеш в глупавото положение на малко дете, което си играе на Чичо Доктор, без никога да е виждало кръв.
- Коя е основната ви теза при писането?
- Човек познава себе си. И всяко знание за света или за Другите е основано върху знанието му за себе си. И стъпвайки върху две човешки надежди, той говори и мисли за другите. Първата ни надежда е: Всички си приличаме! Втората надежда (която е изводима от първата) е: Аз не съм различен от другите! И така – писателят пише винаги само за себе си. Описва, да речем, Ботев, но пишейки за него, той няма как да знае какво си е мислел Ботев в ни един миг от неговия живот. Няма как да е бил в главата на Ботев в ни една милионна от секундата от неговия живот. И затова творецът всъщност – опирайки се на тия наши надежди – пише това, което сам той преживява и мисли. Казвайки си така: Аз в тази и тази ситуация бих направил така! И точка! Тоест: писателят няма от какво да изходи - освен от своята душа. Та защо тогава да редуцира обхвата си, като вместо да пише за всичко, което знае и е преживял, да пише за неща, от които няма понятие – Възраждането, историята, миналото (което не е преживял), бъдещето (което не е преживял)... Въобще – да пише за това, което си представя, че би преживял, ако беше на мястото на еди кой си? Смешно е. Всъщност и аз често пиша така фантазирайки и плетейки странни плетеници от душевно съдържание. Но винаги декларирам, че то си е моето душевно съдържание. И ако пиша за хан Аспарух, когото –ето ви повод за малко мислене - никога не са наричали хан, нито пък кан, нито пък канассубиги, аз просто ще декларирам, че сега аз, Калин Т., си играя и фантазирам. Без никаква претенция за реализъм – и се правя, че говоря от името на Аспарух. Но тия жалки плевели – литературата, описваща преживяванията на хора, които сме си измислили и само по детински си представме как биха реагирали в ситуации, които ние така или иначе не познаваме - тия плевели са ми смешни. Човек е велик само в себепознанието. Свръх задълбоченото, сериозно, безкомпромисно себепознание. Само в себе си.
- Правите ли намек за онази твърде симптоматична за българския модел поговорка „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората"? Въобще от какво ни е страх – тук и сега?
- Сега ни е страх от каквото ни е било страх винаги - от смъртта. Този страх метаморфозира във всички други. Защото сме неверници.
А консуматорът е ужасен, излъган неверник, оставен сиротен без вяра в черния пустош на материалното. Затова страхът от смъртта е особено силен.

Човек без вяра е като мишка пред тигър

Всеки се страхува най-много, когато е добре. Защото има най-много неща за губене. Помислете – когато е зле, той мисли с надежда за по-добри времена. Но когато някак се е закрепил – като яйце върху ножа на еквилибрист – в самодоволно уж равновесно положение на охолство и безметежност - е, тогава човекът направо умира от страх. И мъката му е ужасна. Защото само малко потрепване ще го извади от това ужасно нестабилно равновесие. От самодоволното страхливо охолство. Казвам това и ме е яд, че хората загубиха способността си да мислят дълбоко. Но който може – да мисли. При това – с все сили!
- Твърдите, че в новата ви творба има от всичко по много, включително сълзи и смях – на какво, според вас, плаче и се смее днес българинът?
- Българите вече изключително трудно могат да бъдат вкарани под един знаменател. Има българи, които слушат композиторите-модернисти от средата на 20 век – Лигети, Албан Берг и Пендерецки – при това с чудесно разбиране. А има и българи, които не могат да четат. Ей така – нито ред! Така че – българите се смеят и плачат на целия спектър от Франсоа Рабле до Слави Трифонов, от Данийл Хармс до вип брадърите – тоест от най-високото до най-ниското. Смеят се и на гении, смеят се и на простаци. Обикновено това, което предизвиква смях у умните, провокира мучене у глупавите, а това, което разсмива глупавите, разплаква умните. Надявам се най-много да не се забрави какво означава „умен човек". Надявам се, че основните ни понятия няма да се обърнат съвсем наопаки.
- Вярно ли е, че „Мечката" няма да се появи по книжарниците?
- Да, засега. Само в най-хубавите и най-загрижените за литературата - като „Български книжици" и „Нисим". Не изпитвам притеснение да ги рекламирам. Те - за разлика от повечето други книжарници, не са просто комерсиални предприятия, магазини за продажба на дребно (на книги по случайност), ами са си истински храмове на литературата. Когато в книжарниците се мисли само за пари, става малко противно. Така че засега само в една две – и останалото, както аз си знам. Слава Богу, имам име. Доста много хора четат книгите ми. Съществува и интернет, за Бога! Така че издателите и книжарите трябва много внимателно да преосмислят поведението си към писателите. Ако писателят не получава наистина добро отношение и не бива удовлетворен в работата си с книжари и издатели, ако работата му с тях е само в негов ущърб, той и миг няма да се замисли и ще напечата и продаде съвсем без усилие книгата си сам. Издателите и книжарите трябва да правят нещо повече от това да пускат книгата и да я слагат забутана на рафтовете си. Ако не са активни и полезни за най-важния в тоя процес – твореца – просто ще изчезнат. Като ненужен баласт.
- Да не би да се връщате към епохата „Самиздат"?
- Връщам се. Сега е само експеримент. Иначе си имам договор с Лексикон. И съм доволен от работата с тях, с известни забележки, разбира се. И все пак се справяме. Но трябва да се преосмисли цялостното отношение - на бизнеса, свързан с книгите - към създателите на езика, към писателите. Писателят не е идиот, който просто си няма друга работа и пише, защото „му напира отвътре". Писателят не е идоит, когото можеш да изнудваш (все едно има някаква срамна слабост), да го мародерстваш, искайки от него даже да си плати, задето иска да си издаде книга. Трябва да се знае, че истинският писател е професионалист, който върши една работа – да пише – и я върши извънредно добре. И именно затова той трябва да получава за работата си като всеки добър професионалист – лекар, архитект, компютърен дизайнер – всичко, което се полага на професионалиста: пари, уважение, чест, социално положение.

Помнете по какви улици вървите

Не вървите по улици, кръстени на търгаши и безнесмени, на мутри или милионери, нито на участници в риалита. Ходите по улици с имена на поети и писатели. Ако се движиш по улица, наречена на писател, а не уважаваш живия писател – ти не си точно човек. Неразумен юрод си.
- Какво се случва в бг литературата, гледайки от вашата камбанария?
- Аз нямам камбанария. Но ми се струва, че отново има тенденция да се пише не откровена литература, а откровено неоткровена литература – литература, тенденциозно търсеща одобрението на тая двуглава хидра: власт и народ. Под народ разбирам тълпата. Тираните и тълпата винаги се обичат и вървят заедно – знаете това. И когато обслужваш масовите вкусове, обслужваш и вкуса или поне изгодата на тирана. Сганта на простаците. Президентът гледа тъповати, демагогски, патриотарски филми и ръкопляска. Някак не е особено чистоплътно.
- До къде стигнахте с новия си роман – за какво и за кого е той?
- „Аз и Бог". Така се казва новият ми роман. Ще го пиша, докато усетя, че е написан. Така се пише. Поне така пиша аз. Може и петдесет години – ако е рекъл Бог.
- Имахте бурни, да ги наречем приятелства, с две красиви и талантливи актриси – Диана Димитрова и Елен Колева. Защо писателите винаги си губят ума по актрисите? Поне по един моноспектакъл да им бяхте написали...
- Аз, ако съм имал някога нещо, което вие бихте нарекли „ум", то определено не съм го губил. Може би съм загубил известен брой неврони. Но това е от литрите алкохол през минали години. Иначе наистина обичам красивото=
И то – точно защото съм съвсем с ума си! Аз, може да се каже, извънредно осъзнато и от все сърце и от все-ум – обичам красивото. Не само жените. Въобще – Красивото! Смятам, че най-великото нещо, което ни е дал Бог, е умението ни да познаваме и да се възхищаваме на Красивото! И да се радваме на Красивото! Това е смисилът и щастието.
- Разкажете какви са темите на творбите, които рисувате в момента?
- Рисувам хора, изкачващи се по хълмове, на върховете, на които винаги има един кръст, на който е разпънат...
- Вие сте и писател, и художник – как, според вас, стои въпросът с вдъхновението? Може ли да се пипне, може ли да се опита – или е нещо съвсем друго?
- Вдъхновението е най-често продукт на самата работа. Ако ви интересува откъде се извлича – от работата! Работиш и опипваш. И както опипваш – усещаш с фините си рецептори, че си напипал нещо велико! Или поне – много вълнуващо, интересно, нещо, каращо те да настръхнеш! И оттам нататък започва нещо като препускане!

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай