Антон Терзиев: Без скандал изкуството се амортизира

Антон Терзиев:  Без скандал изкуството се амортизира | StandartNews.com

Антон Терзиев има пет книги, осем самостоятелни изложби, носител е на наградата за съвременно изкуство БАЗА за 2010, две отличия "Златен ланец" за разкази, наградите за дебют на RFI и първо място в конкурса "Рашко Сугарев" на фондация "13 века България". И това е само от далечна перспектива - изброяването на заслугите му към съвременната арт сцена е архиваторска работа, която би продължила особено дълго. Да кажем само, че ако трябва някой да стовари радикален жест върху съвременното изкуство - изобразително или литературата, може да се разчита на него. Ето какво заяви Терзиев пред "Стандарт".


- Ти си художник и писател едновременно - измежду многото тъпи въпроси за съвместяването на двете, може би има нещо наистина важно, което да споделиш за контакта или разрива помежду им - какво е то?

- Честата ротация на въпроса доведе дотам, че съм изследвал отблизо повърхността му и все още не намирам и намек за психологична пукнатина. Няма дисонанс, нито когнитивен, нито етико-естетичен. Когато имаш идея за споделяне или тема, която искаш да разнищиш, няма смисъл първосигнално и упорито да си верен само на едно изразно средство. У нас битува винтидж нагласата, че може да си добър в професията, ако тя е само една. В работата си съм мисловен и тревожен тип, лаская се да мисля че меля брашно със страха от провала. Вместо удоволствие изпитвам злорадството на измъкналия се отново мошеник.

- "Живот на половини" е последният ти сборник с разкази - какви са тези половини, за какво става дума в него?

 - Още ли не си я прочел? Номинираха я за "Хеликон", моля ти се. "Живот на половини" се получи по-добре от „Всичко е включено в цената", за която дълго време смятах, че ще си остане най-добрата ми книга, но редовните ми читатели харесват повече новата. Става, разбира се, въпрос за всичко, което се обсъжда от хора на моята възраст. Които живеят в България, пътуват, връщат се, кибичат, обичат...

- В момента в Dada Cultural Bar може да се види последната ти изложба "Urban Playgrounds" - какво представлява тя?

- Серия рисунки с туш, плюс живопис и малко графика, които показвам за първи път. Всичко това директно инспирирано от биографичния ми опит с индустриалните зони на столицата. В краищата намирам повече кислород отколкото по вертикала. "Urban Playgrounds" е камерна и сладка за публиката. Не случайно е в бар. Комфортно те заобикаля, докато си пиеш питието след работа и е съвместима с пространствата, където живееш и си почиваш.

- Горил си се с поялник, разял си се с бръснач, въобще всякакви кървави пърформанси. Защо ги правиш тези работи?

-...зашивал съм си маска на лицето, кукички са пробивали на гърба ми. Намекваш за колаборацията ми с група "Ултрафутуро". Работата с Олег Мавроматти беше важна специализация за мен. Неговото образование, опит като художник и гражданската му позиция нямат аналог в българската традиция. Какво да ти кажа, инвентарът е на последно място. Ако в едно помещение крушката свети, никой не проверява тече ли ток по кабелите. Такива форми на изкуство съществуват от 60-те години на миналия век и има смисъл да се работи с тях, ако уцелиш точното време и момент, в който ще предизвикаш правилната реакция.

- Исус с намордника на Ханибал, имаш такава картина - какво си мислеше, докато я правеше?

- Говориш за цикъла „Метаканон", под чиято шапка са живопис, графика и обект. Става дума за наслояване на иконографски атрибути от различни сфери. На прицел са безкритичното преклонение, както към селебритита, брандове и авторитети на съвременността, така и към практиките на наместниците божии. Графичната работа от цикъла много прилича на възрожденските щампи, които са били агит-проп на църковната институция, държавата; знаме на националната история. Понякога се чудя защо точно тази моя работа е толкова популярна. Дали вкусът на хората въобще е мръднал от Съединението насам?

- Как се чувства човек, който прави модерно изкуство, в държава, в която дует "Ритон" пълнят зала 1 на НДК?

- Нека сме коректни, вече не е възможно да се създаде „модерно изкуство". Това е израз, който историците на изкуството използват за първата половина на 20-ти век. Изкуството, което се създава в сегашно време и е ангажирано с настоящето, е „съвременно" – не знам защо изкуствоведите в БГ не са си свършили работата и все още чуваме, че сме модерни художници. А срещу Ритон не ритам, но предпочитам Die Antwoord да я пълнят тази зала, по дяволите. Ако ще говорим за адекватност. Боршош, да ти дам телефона на Йоланди?

- Но пък да питаме и обратното: не отвори ли гениалният Уорхол вратата на маркетинга в изобразителното изкуство по-широко, отколкото трябва? Какво мислиш например за ситуации, в които чистачките изхвърлят пепелника с цигара в музея, понеже не разбрали, че е част от инсталация...? Какво например в "Номер 17 А" на Джаксън Полък струва 200 милиона долара?

- Не бих обвинявал Уорхол за това, че днес в Щатите има свръхразвит и може би малко развратен пазар на изкуството. Горката Валери Соланас, дето го простреля, го демонизира достатъчно. И не виждам проблем в това, че някои произведения на изкуството са развратно скъпи. Дразнещ е дисбалансът между нивото на вкуса и количеството на парите. Това има връзка и със случаите на изхвърляне на произведения в боклука, които споменаваш. Чистачките не са виновни. На всеки се случва да обърка етажа, но после се връща в асансьора и натиска правилното копче.
И отново изкуствоведите са виновни, култивирането на вкуса е тяхна работа. Полък струва скъпо, не защото тези, които плащат, смятат, че е много яко просто да разливаш боя върху платното. Струва скъпо за това, защото по времето, когато започва да прави това, живописта е била в задънена улица. Ако в един занаят нещата са се амортизирали до степен да не дават резултат, трябва разтърсващ жест, който да върне смисъла на това действие. Самият жест да се извърши посегателство върху акта на рисуването е бил в правилната степен безскрупулен и означаващ за времето си. Освен това имай предвид, че Полък не е бил сам, има цяло течение и много художници, които по същото време работят в тази посока. А може пък и да е пробил защото Пеги Гугенхайм е имала пари, власт и е била влюбена в него.

- Най-тъпите лъжи, на които вярваме?

- В това, че единствено и най-важното нещо, е да реализираш Голямата сделка. Да изтъргуваш произхода си, да пласираш културата си, да осребриш образованието си. ПО НАЙ-ДОБРИЯ ВЪЗМОЖЕН НАЧИН. Дървото на живота ни е обрасло в отровния бръшлян на индекси, баланси и прочее движения по банков клон.

- На кого се възхищаваш?

- На д-р Николай Михайлов.

- Доколкото познавам направеното от теб, ти си с безцеремонно и безкомпромисно отношение към изкуството. Имам предвид, че пред това да продадеш и да не си се продал винаги си избирал второто. Защо според теб в творчеството (или поне при добрите творци) често се страда от такъв почти патологичен стремеж човек да се опази на всяка цена чист? И това обикновено се прилага с много по-голяма взискателност, отколкото в самия живот?

- Иронията, която прозира във въпроса ти е справедлива – разминаването между образ и представа, както и двойният стандарт никога не са красива гледка, особено когато става въпрос за някой културтрегер. Но е подвеждащо да се мисли, че да продава е избор, който художникът има контрол да направи сам. Вече казах, все едно да си напечаташ валута вкъщи и да се опиташ да я развалиш в клекшопа – трябва ти гарант за стойността.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай