ПРИКАЗКА ЗА СЯНКАТА - разказ

 ПРИКАЗКА ЗА СЯНКАТА - разказ | StandartNews.com

Всяка приказка трябва да има начало и край. Не ви казвам нещо ново, нали, защото така е с всичко на света. Освен, може би, с едно. Сянката! Тя се появява и чезне като мистериозно видение и никога не можеш да си сигурен дали тази, която си видял днес, е същата, която се е мярнала вчера или ще плъзне утре. Някои казват, че сянката се ражда от борбата на светлината и мрака и е ту на едната, ту на другата страна. Това, обаче, не може да се докаже с разумни доводи и тя продължава да ни изглежда като явление от друг свят. Какво прави тогава в нашия, ще попита някой? Сега ще разберем!
Живял на света велик актьор. Той бил толкова изкусен в своя занаят, че наподобявал за другите Дух, който може да влезе в кожата на всяко живо същество. Хората от различни страни се стичали да гледат представленията му и славата му обиколила Земята още преди да посребреят слепоочията му. Жените от всички раси го обожавали, децата носели неговия лик на медалиони, а телевизионните камери следели всяка негова стъпка и поява в обществото. Актьорът имал дом като дворец, затворен зад високи зидове, а стените и сводовете на неговите многобройни стаи били покрити с огледала. В къщата можели да влизат само двама души – нейният стопанин и прислужницата, която всяка сутрин обирала праха от огледалата.
Актьорът обичал своята публика, но отбягвал хората, защото смятал, че са несъвършени и груби. Хората, разбира се, не знаели това и за тях той бил образ на съвършенството и всички искали да приличат на него.
Историята, която ви разказвам, се случила през една студена зимна нощ. Актьорът тъкмо се бил прибрал в своя топъл и светъл дом, когато на вратата му се почукало. Актьорът не вярвал, че някой може да премине през високите зидове и помислил, че сигурно е мразовитият вятър, който шетал навън. След малко, обаче, почукването се повторило, после потретило.
Актьорът не събрал смелост да отвори, но погледнал през изкусно скритата шпионка на вратата. Вън нямало никого. Миг по-късно, обаче, в снега се чули тихи, проскърцващи стъпки и някой си тръгнал.
През цялата нощ актьорът не могъл да заспи, измъчван от въпроса кой е почукал на неговата врата. На сутринта излязъл в градината и потърсил стъпките на нощния си посетител, но вятърът бил заличил всички следи. Жената, която чистела огледалата, също не знаела нищо и през целия ден актьорът чакал да се стъмни, за да разбере дали тайнственият гост ще се появи отново.
Но нито през дошлата нощ, нито през следващата някой почукал на вратата на актьора. От дългото безсъние и безплодното очакване той посърнал, загубил апетит и за първи път в живота си отменил свое представление. Това предизвикало смут и тревога сред хилядите му почитатели, а вестниците поставили новината на първите си страници.
Изминали още няколко дни и всички със затаен дъх очаквали да научат какво се е случило с техния любимец. Не сте ли забелязали, че хората винаги очакват от своите известни представители изключителни случки и преживявания, за които са убедени, че не могат да се случат на тях самите. Сякаш животът е витрина, зад която се развиват истинските събития, а редовият жител наблюдава всичко това от тротоара.
Тротоарът ли? Една сутрин жената, която чистела огледалата, намерила на тротоара пред дома на актьора една изящна хартиена роза. Тя се почудила какво да прави с нея, защото й дожаляло да я хвърли в кофата за смет, а актьорът обичал само живите цветя, с които го отрупвала публиката. Накрая я сгънала внимателно и я мушнала между сценичните му костюми, докато реши. Там, разбира се, я забравила, защото почистването на огледалата, в които се оглежда едно от най-известните лица на света, било твърде отговорна работа.
Когато актьорът се върнал потиснат и уморен, първото нещо, което усетил в стаите, била непозната, но сладостна миризма. Той почувствал как тежките мисли и обезсърчението му се стапят и в него нахлуват сили и радост от живота. Учуден, актьорът се огледал, но не открил откъде идва непозната миризма. Вазите за цветя били празни, защото вече нямал представления, отвсякъде струяла студената светлина на чистите огледала, а по мебелите и пода нямало прашинка.
Той си легнал и за първи път от много време заспал дълбоко, а на заранта се събудил бодър и пълен с желание за работа. Репетирал дни без да почувства умора, а премиерата на новия му филм се превърнала в истински триумф.
Отрупан с букети цветя, преследван от тълпи почитатели, актьорът преминал тържествено през града и когато стигнал до дома си, видял пред вратата едно босоного дете.
- Какво правиш тук, детко? – попитал усмихнат актьорът – Не ти ли е студено?
- Дойдох за теб. – отвърнало детето.
- И за какво съм ти аз? – погледнал го учудено актьорът.
- Времето ти на Земята изтече! – казало детето.
- Но кой си ти? – изтръпнал актьорът.
- Твоят ангел-хранител. Аз бдях досега над теб, за да се изпълнят най-съкровените ти желания.
- Но ти, ти си...дете! – извикал актьорът.
- Да станеш отново дете е най-съкровеното човешко желание – усмихнал се ангелът, - Разтрий очи и ще видиш другите ми лица.
Актьорът закрил с длани гледците си и когато ги свалил, видял пред себе си един окъсан младеж със зачервени от студ ръце.
- Аз почуках на твоята врата през онази зимна нощ – казал младежът - но ти не ми отвори, защото се страхуваше. Хората винаги се страхуват от другите повече, отколкото от себе си.
- Но как е възможно да се страхуваш от себе си, а не от това, което могат да ти сторят другите? – попитал учуден актьорът.
- Като виждаш истинските неща, а не техните сенки – отвърнал ангелът.
- Болката не е сянка! – възпротивил се актьорът – Аз я познавам! Тя идва винаги от другите!
- Ех, човече, болката идва само когато не обичаш достатъчно другите... - поклатил глава ангелът.
- Моля те, хранителю – извикал актьорът – остави ме още малко на Земята! Аз имам да свърша още толкова важни неща!
- Не можах да разбера защо хората се страхуват толкова от смъртта! – вдигнал рамене ангелът – В края на краищата всяко представление си има край и завесата все някога трябва да се спусне.
- Моля ти се, хранителю! – паднал на колене актьорът – Дай ми още няколко години отсрочка!
- Но какво толкова ще сториш за няколко лета и зими, които ще преминат като сън? – зачудил се ангелът.
Актьорът, разбира се, не знаел какво може да се направи за толкова кратко време, но така се страхувал от смъртта, че извикал първото нещо, което му хрумнало:
- Ще преоткрия света!
- Хм – замислил се ангелът - Чудни същества сте вие, хората! Щом усетите полъха на смъртта, сте готови да се откажете от всичко, което до този момент сте смятали за най- важно!
- Дай ми, дай ми още малко време! – извикал актьорът.
- Бог може да ти отстъпи и четири, и четиридесет години – казал ангелът – но с какво ще ги запълниш ти?
- Ще служа на хората!
- Добре! – вдигнал ръка ангелът – Така да бъде! От днес ще се превърнеш в човешка сянка. Ще следваш неотстъпно хората навсякъде, денем – невидим, нощем – огромен. Така ще преоткриеш техния свят и ще загубиш своя.
- Но аз, аз! Къде ще съм аз? – извикал уплашен актьорът.
- Там, където са и те. В техните домове, на работните им места, когато се радват и плачат, злословят, завиждат или хвалят другите, когато им се раждат деца или губят родителите си, когато боледуват и се прощават с живота. Навсякъде! Те няма да те виждат, но ти ще виждаш всичко!
Ангелът-хранител плеснал с ръце и всичко край актьора се разлюляло. Той усетил изведнъж как олеква, преобръща се във въздуха и се разпилява в него като цветен прашец.
В това време пълен, добре облечен господин преминал под уличната лампа в близост и както обикновено се случва, след него тръгнала нощната му сянка. Тя, разбира се, напомняла по размерите си важния господин, но всъщност нямала нищо общо с него, защото след големите му лъскави обувки пристъпвал актьорът. Господинът извадил дълъг ключ и отключил секретната брава на своя дом, а след него се вмъкнал и нашият герой.
Домът на пълния господин бил голям, светъл и празен. Стопанинът се огледал, после въздъхнал и се отпуснал с обувките на грамадното кресло в стил Луи Едикойси в своя просторен като гара хол.
- Какво мъчи този човек? – запитал се актьорът и тутакси разбрал, защото вече можел да вижда мислите в главите на хората.
Пълният господин бил богат, имал всичко, което пожелае, освен едно. Никой не го обичал.
В същото време по улицата преминало младо скромно облечено момиче. То спряло под уличната лампа. Извадило от портмонето си няколко монети и ги преброило, после още веднъж. Лицето му се натъжило. Когато тръгнало, след него се плъзнала нощната му сянка. Няма нужда да казваме, че това бил актьорът.
Момичето влязло в един магазин и купило с последните си пари хляб и мляко, после преминало целия град и спряло пред малка къщичка в покрайнините. Прозорчето на единствената стая светело с бледа светлина, а вътре се виждал старец, приседнал немощно. Когато момичето влязло вътре, възрастният човек се усмихнал топло и поел с влажни очи хляба и млякото. Актьорът видял мислите на двамата. Старецът си казал: „Всички, които ме обичаха, са вече мъртви.", а момичето си помислило:" Никой не ме е обичал истински в живота ми." Той разбрал, че момичето се грижи от съчувствие за своя далечен роднина и никога не е имало свое семейство.
- Странно – замислил се актьорът – Винаги съм имал чувството, че ме обичат хиляди, без да съм сторил нищо съществено за тях, а ето че имало хора, които не познават топлината на обичта у другия...
Тогава под мъждивата светлина на последната улична лампа в града се заклатил пияница. Той спрял и с него спряла нощната му сянка. Пияницата погледнал към небето и казал: "Този свят е мой!". Сянката му, разбира се, също погледнала нагоре, но си помислила друго: „Защо този човек иска да притежава целия свят, когато дори не помни къде се намира неговият собствен дом? Що за същество е той, щом постоянно иска всичко, а не знае какво да прави с това, което има?"
На актьора му станало тъжно, но пияницата със своята стъпка - две напред, една встрани - вече бил потънал в тъмнината, а под уличната лампа спрял голям лъскав автомобил. От него излязъл красив младеж, а сянката му застанала до него. Тогава актьорът видял тежките като олово мисли в главата на младия човек. Той си мислел: "Толкова съм нещастен! Имам всичко – дом, заможни родители, добро образование и бъдеще, но никой не ме разбира! Всички виждат в мен проспериращ собственик на фабрики, бъдещ депутат и министър, а аз искам да стана актьор. Велик актьор!"
- Гледай ти! – зачудил се актьорът – този младеж мечтае да преживее моя живот. Защо не помоля моя ангел-хранител да му помогне?
Не щеш ли, до него веднага се явил самият ангел-хранител.
- Можеш ли да помогнеш на този нещастен младеж да изпита щастие? – попитал актьорът-сянка.
- Не мога! – отвърнал тъжно ангелът – Човешкото щастие не зависи от волята на Небето.
- Как така? – не разбрал актьорът.
- Човешкото щастие се ражда само у вас, хората, но е заключено с девет ключа в човешкото сърце. То може да се отключи единствено от притежателя на сърцето и от никой друг.
- И как може да стане това? – попитал актьорът – През тази нощ видях толкова нещастни хора и нито един щастлив!
- Щастието е като красивата роза от хартия. Хората го виждат единствено у другите и им се струва най-прелестното нещо на света, на което могат само да завидят, но никога да изпитат с цялата му красота и примамливост. То е сянката на живота им, която никога не ги напуска.
- Но как могат да се отключат тези девет ключалки в сърцето? – попитал нетърпеливо актьорът.
- С търпение и разбиране – отвърнал ангелът – Представителите на човешкия род най-малко обичат да се търпят и най-трудно се разбират един с друг.
- Изглежда толкова просто и ясно! – казал актьорът – Ако имам още един живот на Земята, бих опитал да изтърпя всички, с които ме среща съдбата и да пожелая да ги разбера.
- Обещаваш, човече, защото искаш! – поклатил глава неговият хранител – Знаеш ли колко такива като теб съм срещал?
Актьорът навел обезсърчено глава.
Тогава чул отново гласа на своя небесен покровител:
- И за да разбереш, че това, което ти казвам, е истина, ще ти позволя да се върнеш в своя дом и да вземеш най-ценното нещо, което си оставил там.
Чул се лек плясък на криле и актьорът се озовал в своята голяма стая с огледала. Образът му се появил изведнъж по всички стени и свода и той почувствал радост и спокойствие.
- Нима собственото ми изображение е най-ценното нещо на света за мен? – попитал се той.
Тогава във всички огледала изведнъж плувнали сенки. Актьорът се огледал изплашено и се почувствал най-самотният човек на Земята. Приседнал отчаяно на пода и в същия миг усетил лек сладостен аромат. Огледал се, но в стаята нямало цветя, защото всички вази били празни.
- Какво дъхти така омайващо? – извикал на глас и тръгнал след аромата.
Тогава открил между сценичните си костюми хартиена роза.
- Но как е възможно едно цвете от евтина хартия да ухае така прекрасно и истински? – попитал.
- Това е твоето милосърдие, човече! – обадил се ангелът-хранител – Нямаш нищо по-ценно от него на Земята. То се събира сълза по сълза цял живот и е единственият товар, с който човек се представя в Небесата след краткото си пребиваване в страх, болка и съмнение. Всичко друго е като сянката в огледалата. Светва и изчезва без следа.

Край

6.04.2008- 8.06. 2015 г.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай