Споменът на баба за войната беше по-добър, отколкото нашия за вчера, казва актьорът
Китодар Тодоров е един от малкото автентични комици у нас. Народът го познава от участията му на малкия екран в "Пътеводител на историческия стопаджия","Сладко отмъщение", "Пълна лудница". Играе и във филмите "Маймуни през зимата" (2006), " Домашен арест", "Операция "Шменти капели", "Революция Z", "Корпус за бързо реагиране 2", "Събирач на трупове" (2015) и в най-новия български филм "Летовници" на режисьора Ивайло Пенчев. Десетки хиляди гледания пък събират неговите забавни клипчета във vbox7, които прави с Лъчезар Аврамов, сина на Богдана Карадочева, озаглавени "В петък в пет с Китодар Тодоров". Китодар завършва училище в Нигерия, където баща му работи и до днес. Актьорът има две деца - Константин на 8 години и Матея на година и половина.
- Китодар, разкажи за новия си филм "Летовници"?
- Много приятна комедия. Историята е за група хора, попаднали на остров, който не съществува на картата, защото е бил руска военна база. Проследяваме техните взаимоотношения, докато са заклещени там. Аз играя семеен мъж, който обезпечава фамилията финансово, но никога не е вкъщи, а това неминуемо води до проблеми. В ролята на жена ми е Милена Спиридонова, съпругата на Филип Аврамов.
- Имаше ли тежки моменти в снимките?
- Когато нещо е приятно, работата по него винаги е забавна. Трудностите идваха само от метеорологията, защото попадаме на острова по бански и шорти, така че през деня - пек, кремове, сълзене на очи, а пък вечер, дори да е 15 градуса, пак играем по бански. Снимахме около 20 дни - в наше време киното се прави бързо, а това също е проблем.
- Участвал си в няколко чужди продукции. Има ли разлика с родните?
- Не много. Продуцентите там натискат по-здраво. Искат да заснемат нещо гледаемо много бързо. Това е по-видимата разлика. А също и това, че там продуцентът може да изземе функцията на режисьора. Като цяло не си следя филмите много... Ако има премиера - ходя, изпитвам трепет. Окаже ли се обаче, че не е добре направен, е доста неприятно.
- Кой филм си харесваш?
- Френският "A Love to Hide" ("Премълчана любов") от 2005-а. Историята е много хубава - за еврейско момиче, което бяга от Третия райх, след като убиват семейството му, и се укрива при своя приятел гей и неговия приятел. Аз играя полицай от френските фашисти, тоест лошия.
- Не се притесняваш от отрицателните герои?
- Напротив винаги се стремя към тях. В православието се казва мрази греха, не грешника. Когато възпитаваме детето и видим някой да крещи и удря жена си, не казваме "този човек е лош", а "този човек прави лошо". Разликата е огромна. Убедиш ли го, че има лоши хора, то може да реши, че е от тях, когато направи някаква беля. И след това може да му се стори, че няма възможност да се промени.
Повечето лоши хора са деца, на които им е казано, че са лоши
Вярвам в това. Те не са имали избор, освен да се примирят, че са зли. Когато се примириш с това определение, порокът те засмуква все по-дълбоко и по-дълбоко. Обичам отрицателните персонажи, защото не вярвам, че по природа са такива. Така че играя добри хора, които са се подали на злото. Днешните добри герои, особено в екшъните, са много извратени. Те се бият в гърдите, че убиват и измъчват за добра кауза. Това е отвратително.
- Целта не оправдава средствата?
- В никакъв случай. За добра кауза са умирали мъчениците. Умирайки, са се молели за убийците си. Това е истинско добро дело - да обичаш толкова, че да простиш на убийците си. Много малко са способни на това. При нас, слабите хора, порокът е част от живота. Аз имам най-различни. Не обичам лъжата, пък послъгвам от време на време и то за дребнички неща. За тях най ме е яд, защото няма полза, но го правя, за да не ми се трие сол на главата. Това е от страх. Не искаш да воюваш за нещо, макар и дребно.
- Признаваш ли си, когато лъжеш?
- Откровеността е велика и аз много искам един ден да бъда такъв. Замаскирам малко нещата, гледам да ги представя по по-лек начин, за да не обидя някого.
- Тези лъжи понякога са оправдани.
- Няма оправдана лъжа. Както няма "малко" или "голямо" убийство. Щом веднъж си допуснал порока, има сериозен риск да тръгнеш с голяма крачка ведро по неговия път. Без да се замисляш какво правиш. А ние сме се нацапали с много такива неща... Средата е удобна за това. Всичко крещи: "Давай, давай!" Системата легализира пороците. Това е голям проблем. Лъжата е окей навсякъде - спокойно можеш да лъжеш, че продуктът ти е най-добрият, че не е опасен или не се пристрастяваш към него. Лъжата влезе през интернет и медиите. Има безброй истини за едно нещо. Човек се обърква и в един момент си казва, че не го интересува, изчезва, няма ясна позиция, няма лидери, на които да се вярва.
- На кого вярваш безпрекословно?
- Опитвам се да вярвам на всички - това е велико благо. Например, ако някой ми поиска един лев за хляб, аз ще му го дам за това, нищо, че с него той може да се напие или да си купи наркотици. Отговорността е негова какво ще направи с лева. Ако се съмняваш във всичко, какво става? Не е ли нахално? Кой си ти да се съмняваш? Превръщаш се в съдник.
- Ами чувството, когато човек е прецакан?
- Това е проблем на прецакващия. Ако ти си чист, е достатъчно. Трябва да си честен със себе си. Ако обичаш някого, защо го ревнуваш? Нали го обичаш?... Защото сме егоисти и много горделиви. Ние сме великите пичове, които не може да бъдат прецаквани - така разсъждаваме. И започваме да се съжаляваме.
- Това звучи утопично.
- Да. Но има такива хора. От всеки можем да вземем позитивното. Грешно е да е мислиш: той не лъже, но пък за сметка е стиснат лайнар. Ние все гледаме отрицателното. Бодат ни очите злите действия на близките ни и забравяме за добрите им качества. Същото правим и със средата, в която живеем. Втренчваме се в проблемите и кусурите и на всяка цена не виждаме добрите неща. Ако ги видим, се опитваме да очерним, доколкото е възможно, за да си живеем спокойно в злото.
- Това не е ли типична черта от българската народопсихология?
- Има нещо такова. Гледаме грешката и дребното камъче. "Добър певец е той, ама страшен мухльо беше като малък, бил съм го пет пъти." Това пак е някаква криворазбрана гордост. Малко някой да мръдне нагоре и веднага го хващат за краката и го дръпват надолу. Тук никой няма право да направи нещо хубаво. Горделив народ сме, но в най-лошия смисъл на думата.
- Как да се отнасяме към лошите постъпки на хората - да им се противопоставим, или да ги оставим да извършат злодеянието, разчитайки, че рано или късно съвестта им ще проговори и те сами ще се поправят?
- И двете са възможни. Можеш да кажеш на човек, че това, което прави, е гадно. Той може да се промени или не. Съществува и вариантът със съвестта. Вярвам, че всеки осъзнава кога прави зло. Но и това се притъпява с прекаленото повтаряне на злото. Дали разумът ще проработи е друга тема. Но няма модел за тези неща. Западът се опитва да намери формула на всичко. Не съм почитател на идеята, че системата задава моралната основа. Това е абсурд. Моралът е личен избор. Спасението е личен избор. Ако сам не го пожелаеш, не може нито системата, нито държавата да те спаси.
- Изглежда абсурдите владеят нашата действителност.
- Ние живеем в пиратска среда, в която има и добри, и лоши неща, също като в "Карибски пирати". Там единственото кътче, което не беше завладяно от англичаните, беше пиратския остров, където имаше разврат, пиянства, убийства. Но пък и някаква свобода.
Не ми се иска да имаме толкова мощна система, че да нямаме избор
Разчитам на хората сами да изберат да живеят по-добре. В София шофьорите започнаха да спират на пешеходни пътеки по личен избор, а не заради системата. У нас тя не функционира. Това не е лошо. В гнусотията, в която живеем, имаме шанс сами да определим бъдещето си. А това е велико. Вярвам, че сме свободни.
- Но демокрацията не означава свобода.
- Да. Имам дори още по-смело твърдение, че тоталитарният режим е по-откровен от демократичния. Той ти казва: ако не правиш това, което ние ти казваме, отиваш на стената. Поне е честно. Съвременната демокрация ти казва, че си свободен да правиш каквото искаш, но в последствие се оказва, че те е излъгала.
- Дете на тоталитаризма или на демокрацията си?
- И на двете. И на постпрехода. Това са съвсем различни реалности, всяка с плюсове и минуси. Аз хванах 80-те години, които не бяха съвсем тоталитаризъм. Слушах рап през 87-а, който си купувах от заведението, известно като "Синьото" на бул. "България" и "Драган Цанков". Имах спокойно детство с добри приятелства. С топка си играехме на "Шишман", нямаше коли като сега. После 90-те години всичко бе тотален хаос. България преживя огромен скок оттогава. Преди имаше голям риск да те пребият за нищо. На "Раковска" до ВИТИЗ ставаха нерядко престрелки. "Камбаните" беше нарицателно за място, където се водят хора, за да ги бият. Това бяха години на разпределяне на средства на база физически възможности. А от тях оцеляха онези с умствени такива. В постпрехода София е по-мръсна, но пък има интересни нови места. 90-те години имаше бум на заведения, барове, много мощен нощен живот. Сега това малко отслабна.
- Значи 90-те си имат плюсове?
- Въпреки рискът да те пребият, тогава носехме усещането, че нещата ще са по-добре един ден. И че той ще дойде скоро. Оптимизмът си личеше по улиците.
Хората нямаха пукнат лев, но сякаш празнуваха нещо - бъдещето си
Това настроение изчезна. Постепенно, от 2000-та насам, се загуби желанието за бъдещето изобщо. Тъжно е. Днес всеки се е капсулирал в себе си. Мисли си, че ако спечели много пари, ще има добър живот.
- Парите ли са най-голямата ценност днес?
- Да. Навсякъде по света. Това е голям мрак. Или трябва да си играч на покер, или работохолик. Човек се определя от свободното си време, а не от работата си. Все повече хората се лишават от свободното си време в името на това да живеят един ден, някога, далече, по-добре... Това е лъжа, пропагандирана от съвременната демократична система. Тя продава илюзии. Ние живеем в едно тъжно време на тотални илюзии.
- Всички казват, че те крепят човека.
- Не е вярно. Вярата и надеждата са съвсем различни от желанието да си заобиколен от готини предмети. Сегашните мечти са материални. През 90-те също мечтаехме за финансови възможности. Но няма да забравя разказите на баба ми за времето на войната и как в един апартамент са живели три семейства, яли са оскъдно, но колко много са се забавлявали заедно. Споменът й за войната беше по-добър, отколкото нашия за вчера.
Странно и тъжно е това.
- На какво учиш децата си?
- Да са откровени, да са хора. И по възможност да са добри православни християни. Мисля, че това носи единствения възможен духовен покой. Православието се крепи на любовта. С идването на Христос единственият закон е да обичаш. Нищо друго не се изисква от хората. Обичайки, не можеш да съгрешиш или да се възхваляваш. А ние не обичаме ближния, а парите.
- Притесняваш ли се за бъдещето им, като гледаш накъде отива светът?
- Има го и следният проблем: светът изглежда негативен просто защото медиите се фокусират само върху злото. А ние забравяме, че това не е статистическа извадка. Когато си пуснеш новините, излиза, че мнозинството са крадци, лъжци, убийци, нечестиви. А това не е вярно. Те са по-малко, убеден съм.
- Усещаш ли да има разрив между твоето поколение и онова на баба ти и дядо ти? Можете ли да общувате открито?
- Това е лично решение. Аз се срамувах да изляза с баба ми навън като млад. А после целенасочено се опитах да разруша този срам. Когато излязохме и я заведох на ресторант, това се превърна в радост и започна да става традиция. Моите приятели много я обичаха. Ние не сме много различни. Това, че не могат да си включат компютъра не означава, че са по-глупави от нас. Наистина допускам, че младото поколение е доста по-умно, отколкото си мислим. Това обаче не означава нищо, ако е за сметка на мъдростта и ценностите. И така знанието парадоксално по някакъв начин се обезсмисля.
Какво като знаеш всичко, ако умираш самотен
Съвременното общество е много самотно.
- Не са ли виновни предимно новите технологии за това?
- Ако бяха само те, лесно ще се откажеш от компютъра и телевизора. Но не е само това. Еманципацията също е проблем. Уеднаквяването на половете доведе до особени неща. Не е нормално майката да има един месец майчинство, както е в някои страни. Съвременното общество се опитва да направи мъжът и жената еднакви, а ние сме различни. Нещата, които се говорят, че в арабския свят жената е по-нисша, са глупости. Там всеки има различни отговорности. Мъжът обезпечава финансите, храната, а жената властва в дома. Прекарах в Сирия 20 дни като тийнейджър, докато баща ми работеше там, и направо се влюбих в тази страна. Толкова нежност има между хората там. Различни са от нас, но са интересни. Изобщо ние, западния свят, който е толкова по-млад от техния, не трябва да ги учим на нищо. Това е изключително нахалство. Младостта е агресивна по принцип. Светът трябва да си остане пъстър.
- Европа не иска пъстър свят. Спорът за бурките във Франция тече с пълна сила.
- В политиката по цял свят има голямо лицемерие. Използват малцинствата за своите си цели и запълват с тях дупки в системата. В проблемите с емигрантите на Европа намирам възмездие за някогашното им колониално минало. Тук не става дума за религиозни различия, а противоборство между богати и бедни. Религията е извинение. Убеден съм обаче, че Изтокът има далеч по-достойни ценности от Запада.
- Българските политици по-назад ли са в тези игри?
- Системата е толкова мощна, че дори и най-почтеният човек да стане политик, ще се оцапа. Аз страня от политиката и никога не гласувам. Не виждам да има смисъл от партии днес. Сега няма полюси. Левите са почти десни, а десните почти леви. По какво точно се разграничават не мога да разбера.
- Смяташ ли, че българинът твърде много се перчи с миналото си и забравя да работи за днешното?
- Да. Трябва да ни интересува повече как се държим днес с другите, какво правим за тях, дали се грижим за близките. Това е по-важно, а не какво е станало преди 300 години и как заради него сега сме толкова зле. Ние имаме страх от бъдещето. Като малки ни тъпкаха с храна, защото утре може да няма. Политикът и той гледа да се натъпче с пари бързо. Нямаме спокойствието, че и утре е ден. Обгърнати сме от този страх, който не знам откъде идва, и не вярваме, че всичко ще е наред.
- Влогът "В петък в пет с Китодар Тодоров" във vbox7 се радва на голям успех. Ще продължи ли?
- В момента мислим вариант как от такъв проект може да се печелят адекватни пари. Започнахме го миналата пролет и в края на годината пуснахме последното клипче. Общо сме пет души, плюс още два трима. За половин година и 24 клипчета взехме 500 лева. Не става така. Но колкото и да са мотивирани хората, когато им се предложи работа срещу заплащане, другото отива на заден план. Нормално е. Трябва да се получават адекватни пари. С моя приятел Лъчезар Аврамов заедно измислихме идеята и спазвахме уговорката всеки петък да пускаме клипче. Може да изглежда лекичко като форма, но измислянето, писането, снимането, монтажът, изискват доста време. Имаме желание и шанс да продължим. Проектът ни носи голямо удоволствие, защото в интернет си напълно свободен. Има цензура, но тя е по-скоро в трудния достъп до потребители, отколкото в самото съдържание.
- За какво си мечтае Китодар?
- Искам семейството ми да се чувства добре. Искам да съм приятел с децата ми и да си казваме всичко. Искам така да е и с приятелите ми и всички хора. Любовта не трябва да е само към близките, а и към непознатият. Аз съм далеч от това и за това го мечтая. Трудно постижимо е. Няма съвършен човек на земята, но желанието и пътят са важните. България също е тръгнала към по-добро. То може да проличи и след 50 години, но пътят е правилен.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
