Девет от най-емблематичните филми на Ингмар Бергман ще гледат ценителите на идващата Киномания. Мини панорамата е посветена на 100 години от рождението на великия шведски режисьор. Прожекциите са непосредствено преди официалното начало - между 8 и 14 ноември в „Люмиер", „Одеон", Дома на киното и G8. Увертюрата е с „Вълшебната флейта", пищната екранизация по операта на Моцарт. Бергман близо година снима филма, като внимателно избира предимно скандинавски певци. Амбицията му е да възстанови атмосферата от първата постановка на "Вълшебната флейта" от 1791 година. В афиша е първата цветна комедия на Бергман от 1964-а – „Да не говорим за всички тези жени". Оператор е Свен Нюквист, другият корифей в постоянния екип. Пред камерите са и две от любимите актриси на маестрото - Хариет Андершон и Биби Андершон. В „Поляната с дивите ягоди" професор Борг и снаха му Мариане пътуват за церемония в чест на възрастния учен. Те минават през родния му дом, където той си спомня момичето, което е обичал на младини. Вземат на стоп Сара, която е като две капки вода с неговата някогашна любима. Качват и двойка от автомобил, с който за малко да се сблъскат. Обсъждат съществуването на Бог. "Спомням си, че още от първия кадър - определено предизвикващ безпокойство - до последния едър план, изпълнен със спокойствие -бях с пресъхнала уста и лудо биещо сърце. Кой може да забрави подобни образи? Часовникът без стрелки, спряната погребална кола, ослепителното слънце и лицето на стареца, поставил в ковчега собствения си труп – това бяха щрихите на майстор, чийто стил и сложна тематика го правеха сравним с най-големите европейски писатели", казва Уди Алън. "Шедьовърът на Бергман беше влязъл в кръвта ни и го чувствахме наш. Беше точното и необходимо средство, без което оттук нататък не можеше - като електричеството или телефона", добавя Джани Амелио.
В „Шепот и викове" Мария и Карин са сестри на умиращата от рак Агнес. Двете вече са се сблъсквали със смъртта - Мария е имала връзка, провокирала самоубийството на съпруга й, а Карин открай време се опитва да сложи край на живота си. Агнес е в агония от толкова време, че вече се чувства между живота и смъртта. Актрисите във филма са потресаващи - Хариет Андершон, Кари Силван, Ингрид Тулин, Лив Улман... Две от дъщерите на режисьора /от различни майки, разбира се/ са в момичешките роли – Лин Улман и Лена Бергман. Тук и е един от най-важните мъже във вселенета „Бергман" - Ерланд Юзефсон. "Спомням си как излязох от кино в Сан Франциско, след като бях гледал "Шепот и викове" - бях плакал като дете. След този филм "тягостното и надуто" европейско кино, което презирах от десет години, ми се стори отново истинската ми стихия - родна земя, където бих се почувствал в свои води много по-сигурен, отколкото в "обетованата земя" на киното, в която бях гост. И ако като студент се бях обявил "срещу киното, което изследва под повърхността на нещата", сега усетих носталгия към всичко, скрито зад външността. И се почувствах сдобрен с Ингмар Бергман", казва Вим Вендерс.
В „Лице срещу лице" Лив Улман и Ерланд Юзефсон правят уникални роли - на измъчена от детски спомени психиатърка и мъж, който се опитва да се погрижи за нея. Майкъл Аткинсън от списание „Sight & Sound" прави точен анализ на лентата. „Енергията на бергмановото повествование и обсебващият му начин на работа с актьорите никога не остаряват. Към 1976 година той е заменил уклона си към мистериозното и неясното със суров, неразкрасен реализъм. „Лице срещу лице" смело изследва подсъзнателното, за да илюстрира вътрешната криза на героинята. Непоколебимата отдаденост както на режисьора, така и на Улман провокират гравитационно поле, на което е трудно да се устои. Ако киното в същността си е воайорство, позволяващо ни безопасно да наблюдаваме мъчителните интимни моменти на непознати, тогава сцените с кризата са сред най-паметните в развитието на това изкуство. Улман се утвърждава като саморазголващата се свръхактриса на 70-те години, способна да ни завлече самоотвержено до неподозирани дълбини, при това правейки го затрогващо убедително". В „Из живота на марионетките" Петер и Катарина са нормална двойка с добри маниери - той е бизнесмен, а тя се занимава с мода, но всъщност живеят в брак, лишен от общуване. Той постепенно е все по-обсебен от мисълта да убие жена си – и я споделя с психиатъра Могенс, негов добър приятел. В порно клуб пък среща проститутката Ка, която канализира желанието му да убива. „Филмът изследва конкретни наблюдения и спомени относно тема, която ме вълнува отдавна: как две човешки същества, които са болезнено свързани с любов, в същото време се опитват да се отърват от оковите на обвързаността", споделят самият Ингмар Бергман.
„В присъствието на клоуна" пренася публиката в 1925 година. В психиатрията на Упсала фокусникът и изобретател Карл Окелблом е приет на лечение, след като се е опитал да убие привлекателната си годеница Полин Тибо.
В „Сцени от един семеен живот" Лив Улман и Ерланд Юзефсон отново извайват безподобна двойка. Той е успешен лекар, тя – сериозен адвокат. Дори споделят в тв интервю рецептата за техния щастлив брак. Докато Юхан не оповестява, че е влюбен в по-млада жена. Мариане е напълно съсипана и дори след неговото временно покаяние, не открива сили и желание да му прости. "Много хора се разпознаха в „Сцени от един семеен живот". Филмът се занимава главно с общуването, с живеенето с друго човешко същество, с това да видиш другия, какъвто е в действителност - зад маската, която представя за истинското си лице. Когато Мариане и Юхан се развеждат, откриват много по-силни връзки от брачните. Знаят, че принадлежат един на друг по неизказан начин, защото от свободата на другия всеки от тях е научил нещо за себе си", казва Лив Улман. Тя и Ерланд Юзефсон се завръщат в кожата на героите си в „Сарабанда" – лебедовата песен на Бергман в киното през 2003-а. 30 години, след като се е развела с Юхан, Мариане му гостува през лятната ваканция. Тя скоро бива въвлечена в конфликтите, които тлеят между Юхан и две поколения негови потомци. Филмът е посветен на Ингрид, вече починалата съпруга на Бергман. Заглавието идва от южноамерикански танц, представен в Европа през XVII век и веднага обявен за неприличен от испанския кралски двор. Със "Сарабанда" 86-годишният Бергман обявява оттеглянето си от режисурата. „Приключих", казва той тогава.
За ценителите е и документалната лента „Островът на Бергман" на Мари Нюрерьод. Четири от филмите на шведа печелят „Оскар". Един от тях, „Като в огледало", е важен за него по съвсем различна причина. За снимките му той търси пуст каменист остров и някой го насочва към Форьо. Това се оказва повратен момент в живота му. Бергман снима още 5 филма на Форьо, сред които „Персона" и „Сцени от един семеен живот". Но най-важното е, че там открива идеалното място, за да го превърне в свой дом. В продукцията на Мари Нюрерьод той за пръв път показва своя свят на изолираното и тайнствено балтийско късче земя. Зрителите влизат през синята врата, на която е написано „Частен имот. Пазете се от кучето." Но тук куче не живее, откакто дакелът на Лив Улман е напуснал къщата преди 30 години. Надписът обаче подсказва, че тук живее човек, който иска да бъде оставен сам. Човек, който дели самотата си с морето и собствените си демони.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
