Биляна Казакова се показа от големия екран преди седмица - лентата "Потъването на Созопол" откри Киноманията в НДК. Талантът на младата дама и на сестра й Весела става ясен още със зората на тяхната игра - за дебютните си филми преди години получават награда на името на Невена Коканова на "Златна роза"- прецедент за фестивала. Родени на 4 юли, дъщери на актрисата Снежина Казакова, и двете са възпитанички на Стефан Данаилов. Другата половинка на Биляна е "господарят на ефира" Румен Угрински, а вкъщи вече си имат работа с тийнейджър - дъщеричката им Анита.
Доктор отричал нейното съществуване
Когато майка е била бременна с нас, не са я гледали на ехограф, а само са я "изслушвали". Казали й, че носи едно бебе, защото сърцата ни са тупкали в общ ритъм. Така до последно не са разбрали, че сме две. И след като се родила Веси, лекарите подготвили мама да излиза от родилната зала. Тя понечила да стане, но получила нови контракции. И се развикала: Има още едно!. "Това е абсурдно", казал докторът. И започнали да спорят, докато не станало напълно ясно, че аз съм на път. Така със закъснение от 15 минути съм се появила на белия свят.
Кръстена съм на песента "Биляна платно белеше". Веси и голямата ми сестра Екатерина са наречени на двете ни баби. За мен не е имало име, но мама е от Благоевград и там македонският фолклор е на почит.
Спряла да говори заради Веси
Аз съм проговорила и проходила първа. Като бебета мама и татко са ни разделили на двете баби - едната в Благоевград, другата в Шумен. Да ни погледат. Когато са ни събрали отново, е трябвало да се запознаваме. Веси не е можела да говори и аз съм я запитала: "Момиченце, ти защо говориш на бебешки?". После сме започнали да си играем и сме станали много близки. А аз, в знак на протест, също съм спряла да говоря.
Урок по телепатия
Като деца с Веси играехме на нещо само наше си. Докато пътуваме в трамвая, се опитваме да внушим една на друга по телепатичен път някаква мисъл. Нали сме близначки... Никога не успяхме. Но в целия ни живот досега в момента, в който сме имали нужда една от друга, сме се усещали. Веси снимаше в Унгария и един ден ми се обади. Иначе си пишехме имейли, но този път решила да ми звънне. Точно тогава бях в голяма криза. Дъщеря ми беше бебе, а и двете ми сестри ги нямаше да ми помогнат. Румен винаги е бил до мен, но сестрите ми ми липсваха. Веси пътувала за мястото на снимки в Унгария и казала на режисьора: "Трябва да се обадя на Биби. Спешно е." И ми звънна.
Приложна магия
В Академията, а и след това с Веси не сме играли много заедно. Но когато се случи, става магия. Това и Мастера ни го е казвал. Ние не си приличаме, но винаги се усеща някаква невидима връзка помежду ни, което въздейства много силно. Пръв след ВИТИЗ ни събра Иржи Менцел в постановка в Сатирата. После в "Самотни сърца", филмът на Валентин Гошев, играхме героини, които враждуват помежду си.
Румен я подготвя за изпитите
С Румен сме заедно от времето, когато учех в УНСС - завърших икономика на социално-културните дейности с 6 на държавния изпит. Той много се гордееше, че има гадже икономист, а после ме подготви за Академията. Оженихме се много години след това. Никога не съм работила по специалността от УНСС, но с такава квалификация спокойно мога да се кандидатирам за директор на театър, например.
Анита се появява с Марс
Дъщеря ми Анита се роди в седмицата, в която Марс беше най-близо до Земята. Няколко дни се бяха раждали само момчета. Аз бях слабичка бременна и лекарят ми казваше, че бебето ми ще е по-малко от 3 килограма. Но като започнах да раждам, се оказа, че Анита е по-голяма от предвиденото и лекарят, който от четвъртия месец твърдеше, че нося момиче, каза: "Бебето е много голямо, сигурно ще е момче". Тя се роди 3, 360 и беше единственото момиче в цялото родилно отделение. С жената, с която раждахме почти заедно, отидохме да видим бебетата си. Бяха ги сложили в пазарски колички и аз гледам - нямаше по-красиво бебе от Анита - една чиста, лицето й като нарисувано. В същия момент момичето до мен казва: "Погледни го колко е красив". Поглеждам аз към това 5-килограмово червендалесто момченце, което прилича на тюлен, и си казвам "Дали и аз съм толкова заблудена?".
Готви филм
От няколко години започнах да пиша, което ми доставя огромно удоволствие. Работя по един сценарий, който е почти готов. Историята е много лична и с нея взехме финансиране от НФЦ за развитие. Скоро започнах нов текст, който е в начален етап, но ми е много интересен.
Младее по ген
Никога не съм тренирала нищо. Дължа фигурата си изцяло на бащиния ген. Баща ми е на 74, а изглежда като момче - стегнат и строен. Иначе обичам да танцувам, въпреки че не съм особено умела. Ако изляза на клуб, мога да танцувам с часове. Също обичам да ходя пеша.
Пътува сама в спален вагон
С първия ни режисьорски филм "Заради леля Снеже" ни поканиха с Веси и Мина Милева, режисьор и аниматор, на фестивала в Ихлява, Полша. Вечерта преди да тръгнем с автобус през Сърбия, Веси ми звънна да не си забравя задграничния паспорт. И аз изстивам. Паспортът ми беше с изтекъл срок. На сутринта Веси и Мина тръгнаха с автобуса, а аз в 6 отпътувах за Плевен, после с маршрутка до Русе, откъдето хванах автобус до Краков. В автобуса бяхме само 2 момичета и всички останали пътници бяха някакви гастербайтери. Страшно! Другото момиче беше Вяра от първия сезон на "Ясновидци". Запознахме се и си прекарахме заедно цялото пътуване. Като пристигнехме в Краков, си бяхме първи приятелки. Слязохме и тя ме прегърна и се разплака. Абсолютно неочаквано. Аз я питам: "Вяра, какво има? Виждаш ли нещо притеснително?", а тя само мълчи и плаче. После аз се качих на друг автобус за Ихлява. Пристигам там и тръгвам по обясненията на Веси по едни непознати улици. По едно време напълно се загубих и една жена ме вижда, че се лутам. Пита ме къде трябва да стигна и ми казва, че може да ме заведе. Повежда ме из едни гета, сметище и аз през цялото време си мисля за сълзите на Вяра и си казвам: "Тя е видяла смъртта ми. Тук ще си умра". За щастие, не умрях, а на обратно пътувах 36 часа от Будапеща до Русе сама в целия спален вагон. Никога няма да го забравя този фестивал.
Туийн Пийкс край Варвара
Снимахме "Потъването на Созопол" край Варвара. Имах почивен ден и решавам да отида от хотела до плажа. Мястото не ми е познато и съм вървяла един час до морето. През целия път говорих с Веси, за да не ми е скучно и като стигнах, нямах батерия на телефона. Беше октомври и плажа е абсолютно празен. Аз сядам на един камък, отварям си лаптопа и започвам да пиша. И по едно време довтасва един мъж. Прилича на общ работник. Страховито висок и сам. Аз леко съм притеснена, защото знам, че наблизо няма жива душа. Отгоре на всичко мъжът ме заговаря. Аз се правя на много отракана и му отговарям. Обяснявам му, че съм вървяла през полето, а той ми казва, че има по-пряк път и ако искам, може да ми го покаже. Аз, нали се правя на смела, казвам окей и тръгваме. Аз без телефон, никой от екипа не знае къде съм, и си казвам наум: "Че ще ме изнасили е сигурно, но по-лошото е, че ще ме убие, ще ме разфасова, ще ме изхвърли в храстите и няма да ме намерят със седмици". Как не ми спря сърцето, докато вървяхме - не знам. После се оказа, че той учел танцов театър в НБУ. Бивш балетист. Израснал във Варвара и до последно обича да седи в селото. Беше много странно. И това ми го изтърсва на метри от хотела.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
