10 ноември завари Желю Желев като един от неформалните лидери на опозицията. Той си спечели славата на дисидент с монографията си "Фашизмът". През декември 1989 г. Желю Желев стана един от основателите на Съюза на демократичните сили и първи председател на неговия Координационен съвет. Той участва като ръководител на опозицията на Кръглата маса през 1990 г., а през лятото стана президент. След изтичането на мандата му през 1997 г. той се оттегли от активна политическа дейност.

Крум Благов

- Сбъднаха ли се надеждите ви за бъдещето от преди 20 години, г-н Желев?
- Общо взето да.
- Как си представяхте днешна България по онова време?
- Много конкретни представи не съм имал, но целите, към които се стремяхме, бяха да станем демократична държава, хората да могат да пътуват без ограничения, да има свобода на словото...
- Според едно проучване на общественото мнение само 25 на сто от българите одобряват промените. Защо според вас толкова много хора са разочаровани от прехода?
- Има няколко причини. Едната според мен е социално-психологическа - носталгията по миналото. Човек запомня доброто. Но не бива да забравяме, че се промениха много неща. Не всички те донесоха добро на хората, макар че бяха направени с добри намерения. Но винаги има разминаване между големите очаквания и скромните резултати. Често ми казват: Какво мислехме, а какво се получи!?
Опитах се да си направя един сравнителен анализ с класическите революции, да кажем двете английски през ХVII век, Великата френска революция, двете руски революции през 1917 г. - Февруарската и Октомврийската. Навсякъде след такива катаклизми настъпва отчаяние у народа защото не са се реализирали главните лозунги и цели.
Френската революция е започнала под девиза "Свобода, братство, равенство!". Какво равенство се е получило? Богатите са останали богати, по-голямата част от народа - бедни. В имуществено отношение хората не могат да бъдат равни. За братството да не говорим. Но не можем да отречем, че френската революция е тласнала и страната, и Европа напред. Постигнато е било равенство пред закона. В демокрацията това е основен принцип.
- Мислехте ли, че в резултат на промените след 10 ноември ще настъпи такова имотно неравенство, каквото виждаме днес?
- Не смятах, че всички ще бъдат с еднакво имущество, но чак такова неравенство, такова бързо забогатяване за една малка група хора и такава голяма разлика между бедни и богати не съм си представял.
Нямаше да повярвам също ако някой ми беше казал, че България ще бъде напусната от един милион души. Представях си, че като премахнем всички фактори, които пречеха на прогреса, страната ще тръгне с по-бързи темпове напред и макар да сме изостанали от развитите страни, ще ги догонваме. Така си го мислех.
В САЩ са изчислили, че издръжката на един американец от раждането му до завършването на висше образование е 250 хиляди долара. Ако България са напуснали 300 000 висшисти, значи сме загубили 75 милиарда долара
- Вярвате ли в конспиративната теория за някакъв сценарий на прехода?
- Не. Поначало не вярвам в конспиративни теории, макар че напоследък те отново станаха популярни. При мен се пресичаха различни информации, докато бях президент, а и след това не съм преставал да следя процесите в страната. Нямам такива сведения. Пък и кой е конспираторът?
- Има поне трима заподозрени. Първата - че всичко е планирано от някакъв център на ДС, втората - от ръководството на БКП, което, виждайки предстоящия крах на комунизма, е планирало да трансформира политическата си власт в икономическа чрез указ 56 и куфарчетата с пари, раздавани на верни хора; третата е глобална, тя предполага някаква тайна договорка между Джордж Буш-баща и Михаил Горбачов.
- Указ 56 действително има отношение към този въпрос, но не мисля, че той е замислен като политическа рамка за бъдещето. Той беше опит да се спаси страната от банкрут. Като дойде на власт, Горбачов намали двойно квотата на България за нефт, а това беше източник на валута чрез реекспорт. Изведнъж страната се оказа във фалит.
С указа беше направен опит да се стимулира износът чрез външнотърговските дружества, за да излезе България на международния пазар. Мисля, че в тези дружества се раздаваха пари. Когато станаха промените, техните ръководители вече бяха забогатели.
А ние, глупаците, гласувахме решение на Народното събрание да се закрие Българската външнотърговска банка. Това им беше добре дошло. Връзката се преряза и не можеше да се разбере кой какво е получил. Иди доказвай!
Разбрахме своята грешка, но късно
- Наследниците на партийната върхушка сега са на ключови постове в държавата. Как си го обяснявате?
- С провала на демократичните сили в политиката, например на СДС, и с тройната коалиция. Тя беше създадена с мандата на ДПС, което беше позната вече формула в нашата политическа практика. Така през 1993 г. се образува и правителството на проф. Любен Беров. Сергей Станишев стана премиер и оттам такива хора дойдоха във властта.
Наистина в онзи момент тройната коалиция беше необходима, защото беше под въпрос влизането ни в Европейския съюз. Но аз имах друга идея. Даже исках да я споделя с Георги Първанов, но тогава той беше много зает и не можахме да разговаряме, макар че той винаги се е отнасял с уважение към мен.
Моята формула беше да се направи още по-широка коалиция, но до влизането ни в ЕС. Това първо. Второ, министър-председателят да не бъде партийно ангажирана личност, а общоприемлива за всички в коалицията. Нещо подобно на това, което направихме през 1990 г. с правителството на Димитър Попов.
- Като президент знаехте ли, че някои от вашите най-близки сътрудници като говорителя ви Валентин Стоянов например са били агенти на ДС?
- Бях чувал, но не бях уверен в това, пък и той се държеше много лоялно. Имах възможността да наблюдавам неговата работа. Той и сега не смята, че е писал доноси.
- Защо нито вие, нито правителствата на СДС не успяхте да се справите с агентурата на ДС и оттам - с тайните зависимости в държавата? Не успяхте ли, или не искахте?
- Аз бях първият, който отвори досие - на Петър Берон, който беше председател на Координационния съвет на СДС. Показах, че той е бил сътрудник на Шесто управление. Застъпвах се или за отварянето на всички досиета, или за гръцкия вариант - да ги унищожим. Тогава зависимостите пак изчезват, защото няма как да ти дърпат конците. Но нямах властта да реша въпроса. Това можеше да направи парламентът.
- А защо това не се направи по-късно - по времето на управлението на Иван Костов?
- Защото се тръгна по друг път - да се отварят една част от досиетата, обикновено на политическите противници. Така стана още във Великото народно събрание. Катарзис не се получи. Това е фактът.
- Всички популярни фигури отпреди 20 години днес са извън политиката. Това естествен процес на подмладяване ли е, или преходът изяде своите деца?
- И едното, и другото. Все пак минаха 20 години, хората остаряват. Ето, починаха Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Георги Спасов, Любомир Собаджиев, Блага Димитрова.
Има и нещо друго. Ние тръгнахме да събаряме една система. Грандиозна задача, многоизмерна. Струваше си труда, усилията и рисковете. Ние го направихме - повече или по-малко успешно. На мен лично ми беше интересно. Рутинната политика не ми изглеждаше толкова привлекателна. И други хора се оттеглиха по тази причина.
- СДС беше ваше творение. Защо съюзът загуби своята популярност?
- Това е закономерно. Защо гражданският форум в Чехословакия се разпадна, и то много преди СДС? Защо загина Демократическият форум в Унгария? Ами "Солидарност"? През юли бях поканен на 20-годишнината от първите демократични избори в комунистическа Европа - в Полша. Питах сегашните лидери на "Солидарност" колко членове е имала организацията тогава. Те ми казаха - 10 милиона. А сега? Отговорът беше - 700 хиляди. При това "Солидарност" беше организацията, която разтърси комунизма не само в Полша, а в целия съветски блок.
Историята сама си намира структурите и хората, които трябва да решат големите задачи. След това революционерите започват да й пречат, даже да изглеждат смешни.
- Сега от ЕС ни критикуват главно заради съдебната система.
- И с право.
- Но тази система е рожба изцяло на демокрацията. Оттам идва едно голямо разочарование от последните две десетилетия.
- Наистина се получи ужасна система, но нещата се изкривиха
Ние искахме съдебната власт да бъде независима от другите власти, а не от нейния дълг и от желанията на народа.
- Като президент страхувахте ли се от Симеон Сакскобургготски? Бояхте ли се, че той със своята популярност може да реставрира монархията?
- Не. Такива опасения не съм имал. Не вярвах, че той ще се върне в България и че дори да дойде, ще може да възстанови монархията. Затова наредих да му издадат български паспорт още в началото на мандата си като президент. Не очаквах, че ще направи партия.
- Мислите ли, че той дойде с мечтата за някаква историческа мисия, или само за да си върне имотите?
- По-скоро си е мечтаел да изиграе историческа роля.
- А защо не успя?
- Тук нещата са по-сложни. НДСВ беше създадено благодарение на неговата емблематична фигура. Но той не беше подготвен за политическото мелле у нас. Дотогава комуникираше с привържениците си тук с писма и послания - форма, характерна за монарсите. Да започнеш да се занимаваш с реална политика на повече от 60 години, е трудно.
Когато се върна, той нямаше представа какъв е политическият живот в страната. Симеон има съвсем друго възпитание, готвен е за друга роля. Хората охладняха към него бързо, особено като не се реализира обещанието му за промяна в рамките на 800 дни.
- Ако можехте да се върнете назад, какво бихте променили?
- Един от нашите неуспехи беше делото срещу Тодор Живков. Ние трябваше да го осъдим не за това, че дал бележки на някакви актриси да си купят коли без ред, което беше кокошкарска работа
Аз не можех да решавам вместо съда, но се опитах да направя това, което беше в моите правомощия на президент.
По това време бяха публикувани материалите от двата секретни пленума на ЦК на БКП, на които се предлага България да стане 16-а съветска република. Това съвпадна с освобождаването на главния прокурор Васил Мръчков, който беше компрометиран по време на възродителния процес.
Парламентът реши да предложи за главен прокурор фигура, приемлива за всички. Спряха се на Мартин Гунев и ми пратиха предложението, за да издам указ. Впечатленията ми бяха, че е достоен човек, и на 7 ноември 1990 г. аз подписах указа.
Два-три месеца по-късно, в началото на 1991 г., започна делото срещу Живков. Поканих главния прокурор в Президентството и го попитах: "Г-н Гунев, какъв е този кокошкарски процес? Защо не поставите въпроса за държавната измяна, извършена на двата пленума?" "Ама той е бил държавен глава, не може да бъде съден." "Е, попитах аз, тогава как го съдите за раздадените коли и апартаменти?" Той взе да усуква и накрая каза: "Аз не се наемам с това и ако е необходимо, ще си подам оставката." И след няколко дни той дойде с оставката си.
Изразих съжаление, което беше искрено. След това беше предложен за главен прокурор Иван Татарчев. Той обещаваше да накаже всички, извършили престъпления. Но първата му работа на поста беше да подгони тези, които са свалили от власт Тодор Живков. Андрей Луканов беше в ареста дълго, искаха имунитета на Александър Лилов, а Георги Атанасов даже лежа в затвора и аз го помилвах.
Ние пропуснахме шанса да осъдим Живков за страшните му престъпления, което беше много важно за България. Това ни отваряше пътя да забраним компартията, както през 1991 г. направиха руснаците след опита за преврат. Щяхме да ускорим демократичните промени в страната.