Доста дълго време вадех ножове на умрели кучета. Имайки предвид какъв е културният живот у нас (точно колкото е културният живот на гробищата), това ми вършеше доста работа. Редно е обаче да обясня някои неща.
В никакъв случай не желая да влизам в родения в жълтата преса естетски спор кой е кадърен и кой не е. Списък на най-некадърните няма да правя. Не искам и да коментирам Явор Дачков или Виктор Пасков.

Мартин Карбовски

Доста дълго време вадех ножове на умрели кучета. Имайки предвид какъв е културният живот у нас (точно колкото е културният живот на гробищата), това ми вършеше доста работа. Редно е обаче да обясня някои неща.
В никакъв случай не желая да влизам в родения в жълтата преса естетски спор кой е кадърен и кой не е. Списък на най-некадърните няма да правя. Не искам и да коментирам Явор Дачков или Виктор Пасков.
Дачков е хубав човек като разочарован левичар, който е осъзнал, че дясната му ръка е дървена. Пасков моите приятели го нарекоха Ерих Мария Хоремаг. Отива му, защото хем е немски, хем е балкански. И в него има всичко - от фалшиви цървули до френска вода за помадене. Също често фалшива.
Редно е да се обясни разликата между двете поколения смешни таланти у нас. Защото за таланти и величие се говори най-силно там, където живеят културните джуджета. България я няма на културната карта на света и именно защото у нас вместо култура всеки се е хванал за оная си работа и го показва на другарите си. Обикновено шепата е празна. Обикновено в чужбина шепата се превръща в ръка, подадена за културна милостиня. Нещо като признайте ни и нас, има ни.
Разликата е, че старите не са свикнали да бъдат нехвалени. Те не могат без славословия - като проблем с простатата - без комплимент не могат да се изпикаят. Официозността и подмазването е традиция не на тези хора или техните книги, а на времето. Ние, започналите след 84-а, сме наясно, че човек не е черно-бял и кривиците са по-интересни от мазните повърхности. Със сигурност някой не е харесал как говорих с Хайтов. Но ако се замислите - там нямаше нито една обида към него. Просто се опитвахме да мислим и мислехме различно. Понякога грубо. Но и това го има. По-късно Хайтов отново се срещна с мен. Не ми вменявайте вина, че съм го обидил. Смятате ли, че моето държание е обидно на фона на гадните игри в писателския съюз и вашите клюки за Хайтов?
Рязаните партизански глави, а?!
Друг е въпросът, че Явор Дачков е прав, когато говори за монопол и олигархия на духа. Някои стари пичове смятат, че само тям е дадено да мислят, да създават, да се раждат през трагедиите си. Монопол над свободата, таланта и красотата - все безсмислени думи, ако са в монопол. Монопол над карането на влака. За да се реши този проблем, нападението над влака е необходимо като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Проблемът при това нападение е един въпрос, който винаги ме е изумявал. Въпросът е "Какъв си ти, че да караш влака?!". Отговорът е прост - аз съм новият машинист. Ако не сте забелязали - машината също е нова. Не се обиждайте, но няма да се справите. В човешката история смяната на машиниста се извършва в движение. Може би това ви е заблудило.
Основният въпрос на прехода е, че беше полупреход. Преходът у нас бе свършен като смяна на системата, но не и на хората. Резултатите са плачевни. В културно отношение нещата са още по-плачевни - хората на комунистическия дух днес са хора и на капиталистическия дух - като в икономиката. Тези от икономиката се обиждат, като ги питаш откъде им е първият милион. Тези от културата се обиждат как станаха писатели. Разбира се, отговорът е с много труд и постоянно декадентство. Което е манекенска лъжа. Едно време не можеше да станеш писател с декадентство. И да можеше - това ставаше в Чехия. У нас един Р. Р. и един Б. Д. не може да ви отсрамят.
Имам един проблем. Изумителен е рефлексът на старите кучета. В подмладената си кохорта от хора, които правеха "Вчера", те се превърнаха в редактори и издатели на истории за мутри. Подчертавам - неверни истории за мутри. Лошо написани истории за мутри. Фалшиви книги. Това са Владо Даверов и Румен Леонидов. Издателят Огнян Младенов, обирджията на вдовици. Защо стана така?! Отговорът е - заради облаги. Преди време партия даваше облаги дори на тези, които я критикуваха. Днес косвено мафията се отблагодарява на създавачите на митове за нея. Летописци на мафията е евфемизъм за летописци на партията. Тя, мафията, разрешава тази литературна сухоежбина, защото това е вентил за отпушване на напрежението. Това, което правят в кохортата, не е литература, а социална политика. Донякъде е и социално инженерство, което роди мъртво писмено смешно чудовище. И неговите адски тъпи читатели. Всъщност те не са читатели - те са купувачи, също тъпи.
Други стари кучета директно се заеха с политика. Те се окопаха около олигархията. Около олигархията като голям бизнес и около олигархията като политика (власт). Да си издател, приближен на президента, го има и в Америка. Но да издаваш само определен кръг синодални старци и да ги чакаш да навършат възраст, за да вземат медал, е културно самоубийство, заложено на последните партийни конгреси. Друго културно самоубийство е списъкът с хора, които защото са стари и заслужили (или са политици, или са медиатори), не можеш да засегнеш. Или добро, или нищо. Списъкът на уважаваните трупове на старите кучета.
У нас митът, че си близък до властта, отваря врати. Хората се навеждат, преди да ти зърнат очите. Гледат те в обувките. Това се осребрява от някои културтрегери. Примерно Иван Гранитски. В друга държава той щеше да е известен като роднина на брат си. У нас той е близък до президента. Едва ли президентът му казва кой да бъде издаден. Но с името на президента на уста Гранитски продава хартия. Платена му предварително от някое министерство.
Това убива продажбата на моя книга. Не става дума за пари. Става дума за монопол на духа и дюкяна му.
За да държат монопол над културния дюкян, старите кучета по най-социалистическия начин държат да има днешно разделение на кадърни и бездарници. И това се прави, преди моята книга да стигне пазара. В резултат аз не продавам. Аз съм апокриф. Между другото - това ще ме спаси.
В едно нещо старите кучета са адски некадърни. Те смятат, че свободата е порнография. Сравняват я с порнография на духа. Не е точно така. Нашата страна е срамежлива и сексуално потисната. Тя не разбира свободата - почти като иракчанин войната на негова територия. У нас примерно един брюкселски символ като Манекен Пис е напълно невъзможен. Иронията е емигрирала. Манекен Пис не пробива зад портрета на сексуално-маниакални старци, умрели върху ученички (за което никой не говори). И не забравяйте - примерът на Белгия също е пример за една сериозно потисната в сексуално отношение еснафска страна.
(Следва)