Мартин Карбовски

Това, което става бавно на други места, у нас сякаш не става никога. Обърнете се да разгледате живота си последните 20 години, от 1989 г. насам. Тогава, когато имахме свободата да бъдем нормални, нови и възможни.

Разгледайте добре - открийте нещо, с което да се гордеете - за себе си, за децата си, за нацията. После погледнете през прозореца. Ако сме честни, ще трябва да се засрамим. Спорни са нещата, които ни радват. Онова, за което трябва да се срамуваме обаче, продължава. Срам трябва да ни е за това, че преди 20 г. бяхме единствената страна, която започна промяната без гражданско участие. Това е изначалният грях на промяната и за това не са виновни стратезите на прехода. Ние просто бяхме страхливи Срам трябва да ни е за това, че от наивност и безволие бяхме вкарани в самото начало във фалшивия избор между социализъм и антисоциализъм, който почти бе дефиниран като фашизъм. Не вербализирахме бъдещето и свободата веднага. Това беше нашият капан за наивници. Срам трябва да ни е от "окопитването". Дадохме възможност на всеки свързан със стария режим да бъде представител на новото. Хора без биографии и хора с прекалено много биография се обединиха за сметка на истината и за сметка на развитието на страната. Срам трябва да ни е от забавянето на реформата, както и от истеризирането на реформата, както и от страха от реформата, която днес се превръща завинаги в един основен ремонт. Денонощен кърпеж на държавата с всички средства, без план, без принципи, без ценности. Срам трябва да ни е от "прехода за лична употреба", реализиран само и единствено в България от целия източен блок. Срам от уникалните "мутри" и техните създатели. И трябва да се срамуват не тези, които взеха баницата, а тези, които им я дадоха. Срам трябва да ни е от няколко управления през тези двадесет години и едно от най-срамните беше това на Жан Виденов, характеризиращо се със срамна нечиста приватизация на създаденото от нацията през социализма, нещата, от които нямаше за какво да ни е срам. Срам ни е и от това, че нищо не произвеждаме, а когато имахме този шанс, с дребни рушветчийски номера отказвахме всяка голяма марка, всяко голямо икономическо начинание, всяка възможност. Срам трябва да ни е и от авторитарните методи на новите демократи, които реализираха демократичния проект с тоталитарни тухли. Срам трябва да ни е от политическите убийства на прехода и още по-срамно трябва да ни е от тяхното неразкриване. Не случихме даже за нещастие и на престъпници - не случихме даже на кредитни милионери, които не знаеха какво да правят с откраднатото. Превърнаха го не в производство и бъдеща икономика (като на други места), а в скъпи автомобилни тенекии, любовници, отвратителна архитектура и спасение за децата им в нормални страни. Срам ни е днес от вида на морето ни, градовете ни, а за селата - за да не ни е срам, ще ни трябва нова стена - да ги отдели от погледите ни. Срам ни е пред бъдещето и за това, че преходът уби и малкото останали морални концепти, оцелели във времето - днес църквата не води паството, а продава свещи, мъжете не водят битки, а оцеляват, като се лишават от дух, жените не раждат деца, те търсят статус и защитават несъществуващи планини от достойнството си. Срам ни е най-вече и за това, че от всичко това не ни боли и на тази болка свикнахме. Преходът е без изход. Идването на нови Спасители радва изпосталелите ни души, но си остава част от най-големия срам на прехода, и той е чакането някой да ни оправи. Това е свързано и с любопитния факт, че само мъже ни оправяха, а жените останаха настрана от политиката. Срам ни е от фалшивата ретроградност на българската патриархалност, която 20 г. по-късно сякаш продължава да чака по Татовите указания, снишена да премине бурята. А трябва да знаем, че бурята навън е просто нормалният живот за много други нации, които в същата буря живеят по-чисто, по-светло, по-честно и много по-достойно. Срам ни е от лидерите ни, които досега не направиха нищо, за да покажат прозрачното си управление - точно както си е срам това, че в дом №7 в "Бояна" е живял някой си Деси, от обкръжението на Станишев. Ние не живеем добре. Това е така, защото не живеем честно. И защото ни е страх. И защото не сме модерни. Имаме уникално отсъствие на покаянието помежду ни покаянието, което не се случи и чиято липса ни прави самотни, страхливи и зли. 20 години е просто психологическа граница, която идва да ни покаже, че не можем като преди. Шансът няма да ни се даде отвън - колкото можеше отвън, ни се даде, дори незаслужено. Шансът не е и в божество-премиер. Шансът е в това да намерим промяната на себе си. А не обратното.