Пепа Витанова

Нашият шаран е като американската пуйка. И него го сервираме пълен с вкуснотии и символика. Всяка година в Деня на благодарността статистиците отвъд океана броят колко милиона пуйки изяждат американците и какво е съотношението между изконсумираните бели и черни пернати.

И количеството на никулденските шарани е симптоматично за състоянието на българското общество. В някакъв смисъл това е нашата драматична история за човека и рибата ако перифразираме съседа Кустурица. За човека, изправен между живота и смъртта, който се опитва да мисли и за рибата, която нито говори, нито мисли, защото знае всичко.
На 6 декември, похапвайки риба, обикновено правим и националната си равносметка колко пъти сме били в ролята на лапнишарани през отиващата си година. Калкулацията е травмираща, защото най-големите страхове на българина са да не настине и да не се мине. И някак си все му се струва, че хем е настинал, хем се е минал. Не би трябвало да е така. Шараните всъщност са много по-умни от пуйките. Те не се ловят лесно - обитават дъната на водоемите, въдиците трудно ги достигат. Ако усетят, че са захапали кука, я изплюват на мига. Но ако са много гладни, инстинктивно нагълтват стръвта и
куката се забива дълбоко в гърлата
Тогава вече спасение няма. Изводът: ситият шаран, както ситият народ, по-трудно се лови и управлява. Затова властта се опитва да ни държи в полугладно състояние - да мълчим и да лапаме въдиците.
Шаранът е и далеч по-издръжлив от пернатия американски символ. Рибите са единствените живинки, пощадени от Божия гняв при Потопа, заради което ги смятали за свещени. От всички сладководни обитатели шаранът е най-приспособимият. Пъстървата не издържа на мръсотията във водоемите, а шаранът се прави, че не я забелязва. Само от един хасковски язовир изплуваха няколко мъртви шарана, но това може да се тълкува като неуспешна революция на чувствителни мутанти. Редовият шаран, също както и редовият българин, не е по бунтарските жестове. Адаптира се към тинята и си трае
Така често правят и пуйките. И те са търпеливо стадо. Неотдавна малка американска компания за трикотаж пусна във Франция фланелки с етикет, на който след инструкциите за ползване е добавено: "Съжаляваме, че нашият президент е идиот. Не сме гласували за него." Става дума за Буш. А къде им бяха блузките, преди да се появи Обама?          
И нашият народ нагъва шараните и все се надява естественият ход на нещата или друг да смени ония, дето празнуват Никулден с лаврак и норвежка сьомга. Ако го попиташ с какво ще запомни 2008-а, вероятно ще каже: Със земетресението. Забелязахте ли какво невероятно раздвижване на духовни енергии предизвикаха мижавите ноемврийски два-три труса! Каква демонстрация на колективен дух по виртуални форуми и жилищни сгради! Трусът измести предсрочните избори. В него се реализираха страстите български. Де да можеше и някоя обществено значима кауза да ни помръдне от тинята...
Но нека все пак да завършим с нещо оптимистично този шарано-пуешки сюжет. Има поверие, че костта от темето на никулденския шаран, поставена в портмонето, го пази пълно през годината. Да скътаме рибени кръстчета в чанти и портфейли, за да се ловим по-трудно на въдиците. След това може да се замислим и за нещо по-радикално.