Мартин Карбовски

И в най-лоши времена има на какво да се зарадват българите. Примерно това, че всички кризи със софийския боклук се развиват през зимата. Още една такава идва - сезонът на боклука в зимата на 2008-2009-а. Честита Нова година!

Криза с боклука през лятото е заговор срещу държавата. Криза с боклука през зимата е част от предизборните кампании.
Докато политиците си местят втвърдяващата се тема за боклука от единия крачол в другия, софиянци, че и пловдивчани вече са се подготвили - всеки гражданин си прави
малко сметище около кофата за боклук, което циганите на концесионерите не прибират предвидливо - за да свикваме с тях.
А никой не иска да обясни, че рискът София да стане Неапол тази зима дори не е толкова политически, а съвсем технически проблем. Никой не казва защо се бави заводът за смет край София. И никой не казва, че има технологии, които да намалят количеството на боклука, предназначен за сметище.
Предпазливо и свенливо се прокрадва идеята за разделно събиране на боклука, което би намалило обема на боклуците с повече от 75%. Провалът или успехът на тази идея обаче не е в ръцете на политиците. Това е част от възпитанието на българите, които не вярват, че боклуците могат да се сепарират и да се рециклират. Трудно е и да се намерят хора (освен цигани), които да работят на такива сепаратори. Трудно е да се обърне и мозъкът на българите, че това е възможно. И то при положение че мафията в Неапол е признат проблем
мафията в България дори не е проблем за боклука. Просто хората у нас не разбират, че боклукът е технология, а не кампания за събиране на вторични суровини. Или предизборна кампания - пак ще намекна.
Какво е нужно, за да проработи системата за разделното събиране, ако приемем, че българите вече са готови да понесат тази екологична отговорност? Може да се смеете, но другите проблеми са още по-"български". Един от тях са клошарите, които нямат никакво намерение да оставят гражданите да събират разделно боклуците, защото това им е сериозен доход. Този доход се реализира с помощта на неизтребимата мафия на вторичните суровини - пунктовете за желязо и хартия, които са повече вредни отколкото полезни, но никой не смее да ги барне с пръста на закона. Всеки, който има добро намерение да организира разделно събиране, бива саботиран в собствения си двор от прииждащите тълпи ловешки цигани,
които се хранят от кофите и на тях ще им се отнеме поминъкът, ако разделените боклуци отидат във фабриката във Филиповци и оттам обемът на боклука наистина се намали драстично. Сигурно ще кажете, че е мечта. Можем да помечтаем, нали, казваше един извънземен герой на Дъглас Адамс.
Ако политиците се съсредоточат в правилата за събирането на боклука и помогнат на разделното събиране да излезе от пожелателното си състояние, ще се решат доста проблеми. Но у нас лозунгите са по-силни от технологичните решения. Политическите обвинения не вършат работа на гражданите - независимо в каква посока хвърчат. А дяволът е в детайлите - дайте на сепаратора във Филиповци да работи на пълни обороти и ще усетите облекчение. Защото бъдещият завод за боклуци, ако е модерен и истински, ще сепарира повече боклук, отколкото ще изгаря - но никой не набляга на това.
Дори и да има политическо решение за боклука, бъдещето трябва да се усети от българите. Малкото частно сметище, на което живеем, трябва да се оправи - ако трябва да се приложат драконовските сингапурски правила дори. Но у нас политиците не искат решение, дори да им го сложиш пред очите - те искат да разиграват картата с боклука така,
както разиграват всички други карти
наречени проблеми на гражданското (т. нар. гражданско общество) у нас.
Онзи ден един българин заобиколи кофата за боклук пред дома си и хвърли боклука си в близката до къщата му река. Проблемът е културен, не политически, както често пъти сме се опитали да кажем. И всъщност проблемът е, че и в най-лоши времена българите намират на какво да се радват.