Преди няколко години, когато предишният просветен министър Даниел Вълчев предложи нов училищен закон, една позната ме запита: "Сега в кой клас ще завърши училище детето ми?" Момиченцето бе в четвърти клас и аз уверено отговорих: "В седми" - все пак три години все някак щяха да стигнат за приемането на закона. Сега девойката е в осми клас и продължава да учи при старите правила - дипломата за основно образование все още й предстои. Законът за училищното образование отново е проект, комуто се очертава ходене по мъките в пленарна зала. Откъдето може да излезе неузнаваем. Или направо негласуван - както се случи с предишния закон, препънат от един-единствен текст, забраняващ ученичките да влизат в клас със забрадки.
Няколко поколения деца се смениха за това време - не личи нов училищен закон особено да им е липсвал. Учителите, които се притесняваха от ниски заплати, не се замогнаха кой знае колко от делегираните бюджети. Хлапетата, които всяка година заминават да учат в чужбина, бързат да загърбят хаоса в родното образование, макар че едва ли са се замисляли точно за него. Тъжното е, че за тези години образованието ни остаря. То никога не е било младо.
Винаги е било на крачка след промените в обществото, които рядко е успявало да осмисли и обясни. Сега обаче крачките са повече. Децата живеят в свят, в който училището все повече изглежда като петото колело - ненужно и възпиращо, когато искаш да направиш нещо ново. И спешната му промяна вече не е въпрос само на един закон. Той може да бъде рамката, но когато в нея се оглеждат остарели учебни програми, непостижими и изкривени стандарти, които децата уж трябва да постигнат, значи цялото огледало е криво. А то отразява системата.
Приемането на нов закон е само първа стъпка, след която трябва спешно обновление на учебни програми и учебници. Но не формално. Не просто да "сваляме" и "качваме" учебен материал от един клас в друг и от едно помагало в друго. Нито пък да правим на децата презентации на написаното в учебника с пауър пойнт, мислейки си, че по този начин въвеждаме високи технологии. Трябва да бъдат променени самите цели, към които училището се стреми. Защото в момента то
поставя непосилни и донякъде академични изисквания
на ученици, които искат само да се пласират кротко на пазара на труда и да си изкарват хляба. И недостатъчно знания за света на други, които са жадни да учат, но не намират в учебника онова, което им трябва. Новият начин на разделяне на гимназията на две степени донякъде дава възможност младежите да не отпадат веднага след осми клас в търсене на прехраната. Вечерното училище дава шанс на онези, които, притиснати от недоимъка, са излезли на пазара на труда твърде рано, все пак да вземат диплома. Идеята държавата да финансира частните училища ще осигури възможност те да се превърнат не само в клубове за избрани, способни да плащат непосилните им такси. А родителите от средната класа малко по-спокойно ще могат да правят избора между държавно и частно образование, без непременно при него да става дума за пари. А възможността да се учи онлайн сигурно ще задържи, ако не на чина, то поне зад компютъра онези, на които престоят в класната стая се струва губене на време. Но това е само началото.
Далеч по-труден е пътят до това да убедим децата си, че дипломата, която ще вземат на няколко езика, струва нещо. Че европейският сертификат, който училището ще им дава на финала, прави и самото им образование европейско. Би било жалко, ако законът промени формата, но не и съдържанието на онова, което представлява българското училище. Дали завършваме основното си образование след седми или след осми клас би имало твърде слабо значение, ако не помним какво сме научили там. А профилирането в последните два класа, което е много добра идея, би имало смисъл само ако има достатъчно добри и мотивирани учители, способни да надградят знанията от учебника и да дадат на детето шанс да мисли. Сега е голямата възможност на българското училище да се промени. Да се отърве от стереотипите, на които робува дълги години, и да се обърне към истинските потребности на ученика. Само че за това един закон не стига. Той е просто лакмусът - готови ли сме за нещо повече.