Стоян живее в градчето Х - скъсало с всякакви претенции да развива някаква икономика още в първите години след соца. Всяка сутрин взема автобуса, съхранил бойния дух на древните икаруси, за да отиде на работа в съседния град. За да стигне до цеха, в който ще прекара осем часа от деня си за заплата малко над санитарния минимум, става в пет часа. Парите за път се вадят от семейния бюджет - не му ги плаща никой. И се радва, че е с глава над водата - на ръба на оцеляването.
Стоян е един от четиристотинте хиляди българи, които по данни на КНСБ хабят общо 500 000 часа в път, за да стигнат до работните си места. По простата причина, че в града им такива няма. Теши го фактът, че по думите на братовчеда, който живее в София, и той стигал за същото време до офиса си, който при това се намира в същия град - и то само когато няма задръствания. И се шегува, че поне по това прилича на истински американец - пътят му от дома на работното място вече превишава час.
Стоян обаче не е американец и го вижда всеки път, когато се опита да напълни хладилника от скромната си заплата. В неговото положение са хиляди хора - жертви не на трафика, а на така прехвалените собствени жилища, които са ги превърнали в крепостни селяни на капитализма. Те притежават домове в градове, отдавна забравили повода да се наричат така, и не могат да ги продадат по простата причина, че няма кой да ги купи. Ако все пак ги продадат, с парите ще покарат година-две или просто ще си купят билет за странство. Защото сумата от продажбата никога няма да им стигне за дом в по-големия град, който им дава препитанието. Единственото им ценно притежание - собственото жилище, ги връзва с въже към мястото, където са израснали и което не може да им предложи нищо друго. Статистиката се залъгва, че по този начин поддържаме живеца (и живота) в малките селища и все още има кой да попълва анкетните карти, когато дойде време да се преброяваме. В действителност обаче животът там гасне полека и те все повече се превръщат в нещо средно между градове призраци и градове спални, където човек се прибира само за да пренощува. Поради липса на друга алтернатива. Това не го прави доволен от живота му. Прави го оцеляващ. Същото важи за десетките други хора в положението на Стоян, които безизходицата е притиснала в подобно положение. Ако в други страни отдалечеността на дома ти от шумното сити и възможността да живееш в предградие може да мине за признак на благоденствие, в България това може да се каже за столицата и шепа по-големи градове. В останалите този начин на живот е резултат от хаос в икономиката, от безизходица, която ни кара да се държим с последни сили за онова, което имаме. Защото друго няма да получим. Времето, загубено в път, е единица мярка за мизерия, защото с него плащаме дори не за заплати, които ще ни позволят да живеем добре. В много от случаите плащаме просто за препитание. За възможността да се доберем до малко по-големия град, в който са се завъртели някакви инвестиции, позволяващи ни да сложим нещо на масата, когато се приберем вечерта. Домът - така нареченото ни богатство, ни прави пленници на една икономика на безизходицата и несигурността, която няма сили да направи опити за някаква промяна на тази ситуация. Има сили само да мери много или малко време прекарваме по пътищата в опитите си да оцелеем. И постепенно да ни превърне в емигранти. Преди да сме отпътували.