Златният град на Родопите

Златният град на Родопите | StandartNews.com

"100-те Чудеса на България". Това е новият луксозен пътеводител, който "Стандарт" пуска в края на годината. Обновеното издание на хитовия паспорт на туриста ще включва сто от природните феномени, най-знаковите крепости, скални светилища, манастири и съкровища на България. Още от началото на 2015 г. всеки ще може да планира своето приключение по Чудесата на България, да посещава обектите и да събира специалните печати "Чудесата на България". Днес представяме едно от тях - Златоград.

Чистата природа, минералните извори и възрожденският дух са магнит за туристите
Кулминацията на празниците е на 22 септември

Всяка година в Златоград се провеждат Дельови празници. Започват от 16 септември, а кулминацията е на 22 септември - Денят на Независимостта. В старата част на родопския град идват хиляди гости за театралните възстановки на "Гибелта на Делю хайдутин" и "Един пазарен ден в стария Златоград преди 100 години". Преоблечени като фотографи, занаятчии, търговци, купувачи и зевзеци златоградчани представят на гостите как се е пазарувало в миналото. По време на Дельовите празници в Златоград се организират и музикално-поетични изяви, изложби, спортни игри, лятно кино.

Златоград се намира в местност, наричана Кръстата гора. Няколко са теориите за произхода на сегашното име, което в миналото е било Даръдере. Едната е, че идва от сорт тютюн -джебел басма - златен лист. Другата е, че преди време тук турците откриват златни жълтици. Смята се, че местните са били и най-добрите абаджии, затова наричат града "алтън касаба" -златен град. Най-широко разпространената теория е, че през 1934 г., когато индустриалецът Иван Савов заедно с писателя Антон Страшимиров изследват района, се смятало, че в оловно-цинковите залежи има примеси и от злато. Тогава писателят казва, че рудата е "злато за града".

В Златоград живеят малко над 7000 души. Туризмът задържа хората тук. Чистата природа, минералните извори, добре поддържаният нов град, старият град с автентичния си възрожденски дух привличат множество посетители, най-вече от Гърция. Откритият наскоро граничен пункт Златоград - Термес - Ксанти, улеснява движението от и към Гърция. Правят впечатление добре поддържаните паркове в града. Градската градина е обновена през ноември 2012 г. и е изключително чиста, осветена, с приятни беседки. Там може да отпочинете след обилно хапване в някоя от механите и да се насладите на чистия родопски въздух. Градът е добре осветен, а местните споделят, че се чувстват сигурни. Децата играят спокойно на улицата. Има стриктен контрол за спазването на вечерния час за учениците, въпреки че в града рядко се случват инциденти. Забавленията на младите са напълно различни от столичните, обикновено се изразяват в спорт или разходки. Само един магазин работи до 12 ч вечерта. Хората обаче се оплакват от липса на информация - в града има едва 3 будки за вестници, където липсва разнообразие от заглавия. На ул. "Стефан Стамболов" е събрано всичко необходимо на хората - магазин за дрехи, за сувенири, бакалия, автомивка. Освен с храмовете, музеите, красивата природа, градът се гордее със знаменития Делю хайдутин, песента за когото лети в Космоса. В града има два негови паметника. От южната страна на площада се извисява могъщата му снага, прегърнал с едната си ръка любимата си жена Гюлсюме, а с другата държи пищов. Мемориалът отбелязва лобното място на хайдутина. Според преданията Делю бил неуязвим и за да го убият, турците трябвало да използват хитрост. Според една от версиите, Делю бил пронизан със специално отлят сребърен куршум. Турците взели една от Дельовите сребърни монети и я претопили. Причакали го от засада, въпреки че неговата любима Гюлсюме го предупреждавала за опасността. Скалата, на която е убит, е известна като "Делювия камък". Легендата разказва, че всеки петък камъкът се покрива с кървава роса.

Свети Георги поискал да му вдигнат храм

Въпреки че и преди, и сега мюсюлманите в града и околните села са мнозинство, в Златоград и региона силата на християнската вяра се усеща изключително силно. "Това място е пристан на вярата в Родопите", казва отец Константин Атанасов по време на честването на 180 г. от построяването на храма "Успение Богородично", която е една от най-старите църкви в Средните Родопи. Според свещеника никъде няма такива жадни за вяра погледи, такава силна душевност.

За първи път в района на Златоград османски завоеватели настъпват в края на ХIV век. Особено жестоко е ислямизирането на българите през ХVII век. Легенда разказва как от храма "Св. Атанасий" се спуснало ято черни птици, които изкълвали очите на поробителя и на конете му.

Един от видните златоградчани - Тома Томов, работил в рудниците 30 години и бивш църковен настоятел, съставя сборник материали за всяка от църквите в района, строени до 2009 г. Той разказа историята на храма "Свети Георги":
Една нощ свети Георги се явил на неуката, неграмотна жена Петърка Хаджиманолева и й поръчал се построи храм с неговото име. Хората не я приели на сериозно, пък и вече в града имало храм - "Успение на Пресвета Богородица". Свети Георги обаче отново се явил на Петърка и казал: "Не е добре, че не ти повярваха, но не се отчайвай. Иди заедно с църковните настоятели до реката и на върха на елата ще видите неестествено образуван кръст. После иди при Хаджипанталееви и поискай от домакинята чапразите и капаците на сребърния часовник, които са на дъното на сандъка. С това сребро обковете дървения кръст. Обиколете след това града и ще намерите помощи за построяването на храма". Рано сутринта на другия ден Петърка и църковните настоятели станали свидетели на чудото, което тя сънувала. Петърка разказала за желанието на св. Георги на Хаджипанталеева, която била много учудена, защото никой не знаел за сребърните предмети. С дарения бързо събрали парите за храма. Но страхът от турците възспирал започването на строежа.

Турчин разрешил да вземат камъни от кариерата му след сън. Явил му се конник, който го изплашил. Завели то в църквата "Св. Богородица" и той разтреперан посочил образа на св. Георги. Тогава казал: "Това е аллахън ибадет бинас - Господня сграда - и аз ще помогна!" И не само дал камъни, но дарил също девет оки зехтин за кандилата и три оки восък за свещи.

Правят първото светско училище в Южна България

Музейни сбирки, занаятчийски работилници, страноприемници и механи посрещат в Стария град.

В Андреевите къщи е местният етнографски музей. В първата зала са изложени археологически находки от четири исторически епохи - тракийска, римска, византийска и българска, до падането на България под османско владичество.
Прави впечатление първата стая с монтиран отвесен стан за тъкане на големи постелки и завивки, изработени от вълна и козя козина. Подобен експонат няма другаде в България. В музея има и голяма колекция от традиционни мъжки и женски носии, както и картини, рисувани от местни жители.

Интересна е музейната сбирка на съобщенията. В нея могат да се видят марки, телеграфни машини, морзови апарати, стари телефони и много снимки за историята на пощата и на града.

Богата е и музейната сбирка "Просветно дело в Средните Родопи". Запазени са класна, учителска и битова стая на учителя. Сградата е построена с дарения и доброволен труд на златоградчани през 1852 г. Това е и първото светско училище в Южна България. В класната стая, подредена с пясъчници, восъчници, мастилници, карти, сметало и пръчка-послушанка, нагледно е показан взаимоучителният метод. Там е и един от първите учебници в златоградското училище - Неофитовото евангелие, издадено през 1859 г. в Лондон. Просветителят Ангел Киряков го е използвал тайно от гръцките духовници, за да учи златоградски деца да пишат и четат на български език, а не на гръцки.

Музейната сбирка проследява и дейността на народните будители Яков Змейкович, Ангел Киряков, Тодор Крушовалиев, Златка Димитрова и други. Яков Змейкович (1740 - 1813) се посвещава на просветителска дейност, като измества турския и гръцкия език от преподаването. Хора от учителския колектив във Взаимното училище са членове на ВМРО и участници в националноосвободителното движение.

В Боево се молят на Аллах, но пеят за Делю хайдутин

Намирам се в дома на българомохамеданите Милан и Снежа Андрееви в родопското село Боево. Пред очите ми се е ширнала планината. Звучи песента "Излел е Делю хайдутин" - пее 19-годишната Станислава Василева, участничка във втория сезон на шоуто "България търси талант".

Боево е на 15 км от Мадан и на 40 от Златоград. То е по-скоро махала на село Страшимир. Кръстено е на местна фамилия, както и останалите махали - Керменци, Юруковци, Манделови, Мутевска, Гудевска, Анделовска. Има едно магазинче за пакетирани стоки и един главен път по пътека, която се изкачва на близо 900 м надморска височина. Къщите са разположени под и над този път. Джамията е сгушена между възвишенията. Сега изглежда невероятно, че преди по-малко от 40 години тук е имало училище, военно поделение, пожарна служба и дори културен дом. Най-старите фамилии са Манделови, Пулеви и Адемови.

Тази част на Родопите е освободена от османско робство чак през 1912 г. Разказва се, че през последните години турските зверства са били неописуеми. Смята се, че името на махала Печинско идва от горене, печене на хора. През двайсетте години на миналия век инженер Иван Савов развива рудодобива в района. През 30-те и 40-те германците ръководят рудниците в Мадан, Гюдюрски, Лайков чукар и Страшимир. След българо-немското дружество "Гранатоид" идва ред на руснаците с "Горубсо" (Горное рудодобывное болгаро-советское общество). След 1990 година голяма част от рудниците са затворени.

До средата на 70-те години населението тук е било близо 5000 души, днес са 116.

Комунизмът докарал кошмара на Възродителния процес, но пък и донесъл доста благини, обясняват възрастните хора.
Милан Андреев е бил кмет цели три мандата преди 1989 година. "Доволен съм от бай Тошо - имаше дисциплина, възпитание. Тук живеехме добре - не само благодарение на рудните залежи, но и на активно поддържаната българска култура в района". Питам го обидно ли е названието "помак". "Да, разбира се. Това е все едно теб като християнка да те нарека гяур". Същият въпрос зададох и на Недко Гудев, отговорът обаче беше коренно различен: "Не е обидно, помак е помъчен, измъчен човек", каза той и добави: "Ние сме си българи! Ние сме силен народ, но държавата е слаба. Няма значение християнин или мюсюлманин. И двете религии учат на едно - трябва да има мир и доброта". Съпругата му Фетие Цацарова разочаровано споделя: "Тези там горе, вместо да се хапят като кучета, трябва да си подадат ръце. Хубавите неща се помнят, нечестният човек бива забравен".

Всички в селото без изключение са мюсюлмани, както и две трети от населението на Златоград. Но хората са единодушни, че религията не трябва да ги разделя. Често се случва младите, напуснали родните си села, да празнуват Коледа и Великден. Някои признават, че ходят както на джамия, така и на църква. Вярват в св. Петър, а в някои стари къщи са намирани кандила и икони от ХVIII-ХIХ век.

Попаднах в Боево в навечерието на Рамазан Байрам. По това време всеки се старае да даде повече за "хаир" - здраве, благоденствие, защото се смята двойно. По време на пост не се пие, не се пуши и не се поглежда чужда жена. Спазва се и извънреден късен намаз - последният е в 22 часа. На Рамазан Байрам семействата се събират, младите идват да поискат прошка и да почетат родителите си.

Гостоприемството в този край е традиция, обоснована от дългото взаимодействие и взаимопомощ между християни и мюсюлмани. Дядото на Снежа - бай Пульо, е живял 107 години. Приемал в дома си партизани, давал им храна, даже цели животни. След Девети поискали да му отпуснат военна пенсия, но той отказал: "Не съм го правил с цел, а от уважение". "Едно яйце да имаш - ще го дадеш - гостенин не се посреща, без да се погрижиш за него", казва Снежа.

Повечето от жените са запазили мюсюлманските си имена - съпругата на Методи - Айше, на Недко - Фетие. Местните хора са на мнение, че не е добре жените мюсюлманки да работят в големи учреждения или да ходят на гурбет. Те се грижат за дома, за нивите и домашните животни. До 60-те години на миналия век са раждали у дома, понякога сами, без помощ и без лекар. Докато все още рудниците са работели, е имало само една медсестра.

Гърмят с пушка над главата на булката

Питаме домакините от Боево как се взима булка тук. И те подхващат за обичаите, които някога са били повече от закон. Младите най-често се срещали на седенки или на байрам, но не са имали правото да се доближават един до друг. Момите се нареждали една след друга и вървели като на ревю. Семейството на момците изпращало момари - мъже или жени, които да поискат девойката от родителите й. Годежът трае месец - два. "Можех да я гледам само през прозореца", споделя Милан. Обикновено при мюсюлманите сватбите не са пищни или шумни. В една от къщите практикуват стария обичай "завързване" - булката не трябва да премине през обичайния вход, а през задна врата или тераса, за да може първата брачна нощ да е успешна. Когато тя прекрачи прага на новия си дом, младоженецът гръмва с пушка над главата й, за да не бъдат децата им глухи. Младата булка "мрани" три дни в дома на съпруга си. Седи в ъгъла и мълчи пременена, раздавайки армагани - сладки, орехи и други дребни подаръци в шарени родопски торбички. На първата вечеря присъства жена, обикновено от семейството на мъжа - "захранва" ги, булката продължава да мълчи. По време на хранене съпрузите разменят лъжиците си, подобно на размяната на чашите по време на тоста на сватбата. Той има право да я докосне едва когато тя проговори. На леглото поставят риза и ако девойката е честна, показват кръвта върху ризата. На сутринта родителите на момичето даряват младото семейство с жълтици. Бременната жена тук наричат "тежка". Ако носиш храна - обезателно трябва да й дадеш, за да не пометне.

При погребенията нещата не са се променили с изключение на използването на ковчези в редки случаи. Проблем обаче е нежеланието на някои имами да погребват помаци с християнски имена.
Младите все по-упорито загърбват традициите.

Много мъже поощряват жените си да махнат ризите и престилките и им поръчват модерни рокли.

Методи Алендаров разказва как собствената му майка не позволявала на съпругата му да се облича с рокли. Това е и единственият му спомен, в който той твърдо казва на жена си, че трябва да слуша него и да забрави за ризите. "Защо Аллах да не е съгласен да е облечена хубаво, не е робиня, нали", казва той. В дома си се молят както винаги, но са загубили традицията да слизат към джамията, освен в петък за обедната молитва. В селото имам няма. Адем ходжа поддържа джамията и изпълнява молитвите. На въпросите той отговоря сбито, но пък разказа няколко поучителни притчи: "Сърцето трябва да е като часовник, то не се лъже,то е най-точно. Най-важното за един човек е да изпълнява винаги обещаното. Ученикът трябва да бъде сплашен и ако сгреши - може да бъде ударен или наказан. Искането на прошка не опростява греха, по-добре е изобщо да не се стига до него". По отношение на погребенията, тук всичко се спазва по ислямската традиция. Жената няма право да вижда мъжа си, след като почине. Ако е умрял в дома си - стаята се измазва, смятат я за "нечиста", дрехите и всички останали негови вещи се раздават за "хаир". На 52-рия ден се канят гости, събират се софри, правят се мекици и се раздават дарове. Когато се мине покрай гробище, се чете молитва. До краката и до главата се слага надпис, на втория е името на починалия. Изключение е направено за майстора на селската джамия - за него е направена висока плоча с името му и мистрия, издълбана на гърба, но подобни изменения в традицията са рядкост.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Тагове:
Коментирай