В пернишкия музей
Герои го обували, щом тръгнели на дълъг път и до друг свят
За близо 63 години от своето съществуване Регионалният исторически музей в Перник е натрупал богата етнографска сбирка. Във фондовете се пазят повече от 8500 предмета от бита и облеклото на българите в Граово, Знеполе, Мрака, както се наричат историко-географските и етнографски области, върху които днес е разположена област Перник. Всеки от тях разказва своя история и пази спомен от отминали времена. Стари носии, черги, посуда, сечива и оръдия на труда има във всеки музей, но сред тях има и истински уникати.
Един от най-интересните експонати е като изскочил от приказките железен цървул.
Това наистина е старовремска обувка. Такива, но направени от свинска кожа, българите са носели едно време. В Пернишко са им викали опинци. Та този цървул от кована ламарина е едно от чудесата в пернишкия музей. Желязната обувка е направена от метален лист с дебелина около 2 милиметра, а формата му е като на цървулите - връвчанки. Отпред е заострен, петата е отделно и е съединена с предната част с два нита, а вървите се нанизвали на телени закачалки. Подобен образец се пазел и в историческия музей в Благоевград, но други не са известни. Намерен е от етнолога Цветана Манова в брезнишкото село Красава. Манова е посветила и специално изследване на железните цървули в традиционната ни култура, публикувано в статия през 1992 г. Според събрани от нея свидетелства от информатори за етноложките й проучвания в Югозападна България, със сигурност железните цървули са се употребявали в края на 19. и първите десетилетия на 20. век. И били реален елемент от традиционната култура на българина.
В същото време мотивът за железните обувки има значително присъствие в юнашкия епос, митичните и битови песни и приказки и това поставя въпроса за причините и времето на включването на този мотив в българския фолклор, подчертава Манова. Нейните изследвания на фолклорни текстове показали, че героите на песните и приказките надявали железни цървули, когато поемали на дълъг път в стремежа да постигнат определена цел. Понякога тези цървули служели, за да се попадне в света на мъртвите при предците. Според Манова в народните представи железните опинци били атрибут и на Господа Бога, но понякога и на дявола. Най-често железните обувки били "обувани" от героите на приказки и митични песни, когато искали да надвият някой змей.
Железните обувки често били свързвани и с образа на ковача, който в някои митологии има божествена същност, сочи още етнологът. В много митове ковачът изковава обувките и пръчката, които сторват чудеса. Освен това в митовете ковачът се разглежда не само като помощник на Бога на гръмотевиците, но и като негова земна трансформация. Това дава основание да се смята, че огненият змей и божествения ковач имат едно и също начало и са се появили по едно и също време, заедно във фолклора.
Железните цървули, които са намерени в бита, а сега са само музеен експонат, са далечен отглас на хилядолетната традиция да се вярва, че желязото притежава лечебна и тайнствена сила. Когато човекът получил първите си познания за метеоритното желязо, той го свързал със змея и така тези фолклорни мотиви получили разпространение между различните народи. Но какви точно и кои са били перничаните с железни опинци ще ни остане да си погадаем. Според шегобийците това може да има някаква връзка и с превърналия се в съвременна легенда пернишки винкел.
Във всяко село имало юнак, висок 3 метра
Все още в Средна Западна България се разказват причудливи истории за юнаци. Много такива е записал етнологът Симеон Мильов. Подобно свидетелство има и в книгата "Историко-просветното дело в Радомирско" на Ив. Караиванов от 1927 г.: "Имало е силни хора, като дедо Богдан Младжов от Бобораци, който в младините си играл хорото с колесник на рамо. Той преди десетина години е починал 80-90 годишен. Такива силни хора са били починалите преди 20-30 години на 70-80 годишна възраст дедо Цветко Турано, дедо Спас Марчин от Бобораци, дедо Михал Бекяро от Радомир и др. Тези хора наверно са потомци на прадеди великани, от каквито кости се намират в могилите и други стари гробници. Например в Червена могила, при селото с това име, в зимника на Сим. Биджов, от същото село, под къщата на Васил и Заре Тричкови от Проваленица, са намерени много големи човешки глави, ребра и крака на височина колкото обикновен сега човек. Значи те са от три метра височина великани. Това се потвърдява още и от обстоятелството, че в могилата са намерени и първобитни груби, толкова големи стъклени гривни, щото в тех са могли да влизат наведнаж две сегашни мъжки ръце."
Мильов е записал подобни разкази в много от пернишките села. В село Витановци имало един дедо Аждер. Кожухът му бил 30 кила, тоягата му била 12 ока и носел колесар у едната ръка. В село Косача също се помни такъв Юнак на име Стоимен от Дилаверците. Юнаците все вдигали колесари и така я хоро играели, а воз баир излизали, я в люти битки с някой змей или друга зла сила излизали победители.
Следи от Крали Марко и коня му край Кралев дол
Сред най-силните и непобедими юнаци е бил и Марко Кралевити. За Крали Марко се пеят песни - т. нар. марковски песни, разказват се приказки и предания, но има и материални следи, които хората приписват на чудодейната сила на юнака. Край много села в Пернишко, а и в цялата страна по могилите в някоя варовикова скала има образувания, прилични на стъпка. Често те се намират на места, където са открити тракийски светилища, но това не е задължително. Понякога дупката в скалата е намерена в незнайни времена от някой овчар и така от уста на уста мястото е придобило легендарен характер. Такава стъпка има и при пернишкото село Кралев дол. Намира се непосредствено след гробището, в началото на местността Средни дол, над чешма с два чучура, но местността около скалата се нарича Маркова стапкя. Скалата е само част от другите митологизирани обекти в района, като се започне с името на селото - Кралев дол (от Крали Марко) и чешмата Вакашинец, свързана с бащата на Крали Марко - Вълкашин. По спомени на местните жители на отсрещния скалист хълм, наричан Градището, са се намирали стъпките от кучето и предните крака на коня на Крали Марко.
В легендите не се споменава дали Марко Кралевити и другите юнаци са носели железни цървули, но пък в музея в Перник може да се разбере как са били облечени. Мъжете в Граово и близките области носели бели елеци и беневреци панталони, украсени с черни гайтани. На кръста си слагали вълнени пояси в черно или червено, по-често с бели райета. В записките на етнолозите е останал обичай за омъжване на невеста за беневреците на младоженик, докато той е на гурбет. В разкази на стари хора се споменава, че това се е случвало и когато ергените били на война, а за техните беневреци, останали у дома, се годявали техните любими девойки. Тая носия била и парадната униформа на пернишките миньори. Веднъж даже така се явили и на парад в столицата, а в Перник посрещали цар Борис III, който имал специално отношение към пернишката мина и миньорите и за да е грандиозен празникът, им докарал над Перник аероплани.
Жените носели шапка "каица" с воал и монети
Свещеници им забранили да ги слагат, дразнели друговерците османлии
Железният цървул не е единствената чудатост в пернишкия музей. От старата носия на българската е запазена една особена шапчица, наричана "каица". Била особено характерна за Средна Западна България - Пернишко, Трънско, Софийско, Годечко, Самоковско, Дупнишко. Подобно забраждане със същото наименование се срещало и по други краища на Западна България и в Родопите, но не толкова често. Има свидетелства, че в Трънско младите жени носели малка, островърха, конусообразна шапчица, висока около 15 см и с диаметър - около 10 см. Била направена от конопено платно и цялата била извезана ситно с червена вълна, бод по бод. Най-отдолу околовръст имало шевица с малко зелена, жълта и черна вълна. Отпред шапката била украсена с дребни монети и се прикрепяла към косата с дълги сребърни игли. От каицата надолу отзад се провисвал дълъг, тесен коцел и няколко плитки коса и черна вълнена прежда, украсена с бели раковини, дребни сребърни монети, мъниста, пулове и други дреболии. Предполага се, че жените са носели "каица", докато са раждали деца, за да крият косите си, а така да се предпазват от зловредни въздействия. Описани и много малко запазени шапки от този тип свидетелстват, че те са имали и друг вид богата и чудно красива украса. Понякога шарката и шевицата съвпадала с тази на везаната риза, която жените носели под литака или саята. В пернишкия музей е запазен и един везан сукман от Трънско, но не от вълнен, а от ленен плат, наречен манофил, който е съчетан с червена каица.
Археологическите и етнографски данни разкриват битуването на такъв тип забраждане у финските народи в Поволжието през Х век, в хунските погребения от началото на новото летоброене, при ираноезичните таджики и тюркоезичните узбеки.
Според пернишките етнолози този вид шапки са изчезнали по поръка на българското духовенство, което съветвало жените да се обличат по-скромно, за да не дразнят нашественика друговерц. Така те започнали да се обличат по-скромно, но не така било с мъжете. Техните бели дрехи също не се нравели на османлиите, но то така и не се променило.
Редят сватбарски кърпи с дантели и шарени коланчета
Сред запазените етнографски експонати в музея в Перник, които са събирани повече от 60 години, има много голяма колекция шарени вълнени и кълчищни черги, цели топчета платове, от които се шиело облеклото, пазят се множество женски литаци, саи, опрегачи, както се казва на престилките и зуници, които пък са пъстри коланчета. Запазени са образци на шевици, бродирани женски и мъжки ризи - кошули. Има много шарени чорапи, сватбарски кърпи с дантели и шамии и параленти, каквото пък е името на забрадките, носени по различен начин, в зависимост от това дали е на девойче или на вече омъжена жена.
Непредубеденият посетител във всеки музей понякога не обръща особено внимание на етнографските сбирки, защото му изглеждат еднотипни и банални. Но в тях е скрита много история, романтика и автентичен разказ за начина, по който са живели предците ни - подредено, по правила и в хармония с природата и бита си. Винаги има какво да се научи от дрехите, сечивата, вярванията на старите българи и с малко фантазия музейните експонати може да проговорят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
