Миналото на България е пълно с противоречиви личности. С тежкото наследство, което оставя, цар Фердинанд I си запазва място в историята като една от най-оспорваните. Така се завихрят събитията, че в края на 19-и век начело на бедната и занаятчийска нова държава застава принц от германска княжеска династия. Името му ще се свърже с окончателната независимост от Османската империя, но и с лична отговорност за две национални катастрофи и 3 загубени войни. Човекът, който през 1912 г. доведе българската армия до Цариград, изживя последните си години в изгнание и самота. Прагматичен политик, но безумен главнокомандващ. Накрая е принуден да си тръгне, след като и армията, която той изгражда, се обръща срещу него.
---------
Цар Фердинанд, от чието рождение на 26 февруари се навършват 156 години, все още е критикуван и защитаван в различна степен. Мнозина монарси съчетават лични качества с грешки, но при него грешките са ужасяващи и фатални за нацията. Човекът, в когото мнозина жени биха припознали своя свекър, притежава себичен характер, подплатен с усещането, че далеч е надраснал примитивната среда, в която е попаднал. Национално чувство за малоценност и чувството за превъзходство на едно място. Резултатът - държи се и като свекър на България, докато я управлява.
Личен режим? Тук навлизаме в субективните преценки, които мнозина историци преди 1989 г. с лека ръка си позволяваха от политически съображения. „Личен режим" е относително понятие, особено в годините, в които Стефан Стамболов е премиер и двамата са в противоборство. Пък и Фердинанд се сдобива с повече власт не само защото през 1908 г. става цар, а заради слабите правителства и липсата на силни политици по време на трите войни. Причината обаче пак е в него: с времето се е обградил с послушници и чиновници, а корективът Стамболов вече го няма. Но в каквато и степен да има личен режим, военните амбиции на Фердинанд са свързани с освободителните войни в името на Санстефанска България. Има и други слабости освен стремежа да царува, разбира се, но те са свързани с филателията, ботаниката и желанието за разкош. Да не говорим, че обвиненията в „личен режим" се изпразват от съдържание на фона на политическите промени след премахването на монархията през 1946-а. И на някои други „режими" след това.Едва ли оттогава, та и досега има политици, които да му отстъпват като слабости и недостатъци. Проблемът с Фердинанд е, че той разполага с повече еднолична власт и носи лична отговорност за грешките си.
Фердинанд I има безспорни заслуги към историята на България. След първите години на изграждането на нацията при Александър Батемберг, по негово време се утвърждават повечето държавни институции. България укрепва армията си. Преди войните тя е в апогея си и е фактор, с който всички на Балканите се съобразяват.
По времето на стария Кобург-Гота има и икономически подем – вътрешният оборот се повишава 3 пъти, а промишлената продукция – 4, свидетелства Андрей Пантев, като подчертава, че този разцвет е безпрецедентен на Балканите за времето си. Разбира се, това е и времето на събирателния образ на Бай Ганьо - епоха на наваксване, което ражда гротески. Но посоката на развитие е правилна и ако не бяха войните... Ех, ако не бяха войните!
За историческата наука отпреди 1989 г. Фердинанд, подобно на монархията като цяло, е зло. Дори обявяването на независимостта от Османската империя през 1908 г. е празник, който започна да се чества наново едва след 1989 г. До такава степен той е сатанизиран, че дори не се отчита друго негово постижение – стоплянето и балансирането на отношенията с Русия. Ако Батемберг става княз на страната със санкцията на Русия, то Фердинанд трябва да се бори за нейното благоволение. Да не говорим, че след Съединението и проруския преврат у нас отношенията между двете държави са достигнали до точката на замръзване. ...По-късно Фердинанд I ще убеди Русия да плати с пари обявяването на независимостта ни от султана. Поведението му в този период е предвестник на известната максима на сина му Борис през Втората световна война: "винаги с Германия, никога срещу Русия".
При Фердинанд България за пръв път в новата си история започва да живее с ритъма на развитите държави - близо сто години преди неотдавнашното ни влизане в Европейския съюз. При него се строят железници, но и музеи. Част от неговото наследство живее с нас. Когато се разхождате в Борисовата градина - този "бял дроб" в центъра на София, може да си спомните, че преди да бъде кръстена така, тя е била "Фердинандова" и именно старият монарх превръща първоначалното творение на швейцареца Даниел Неф в истински парк.
Не на последно място - той осигурява подходящо образование на децата си - тук е бил безкомпромисен. Учебният процес е безкомпромисен: докато старият Кобург формално е начело на армията през войните, младият Кобург и бъдещ престолонаследник трупа опит на бойното поле.
Уви, това е едната страна на управлението на Фердинанд и неслучайно Андрей Пантев си позволява, пренебрегвайки правилата на историческата наука, да размишлява какво би станало, ако монархът беше умрял през 1912 г. Това е апогеят на царуването му и ако трябва да се раздели неговото управление на периоди, вторият започва не от 1908 г., когато князът става цар, а от Балканската война. Тя е крайъгълният период, в който става ясно, че е ловък политически играч, но трябва да отстъпи управлението на армията на военните. Оказва се, че стремежът му към всевластие, при който той често изпълнява ролите на военен и външен министър е авантюра, която ражда най-големите грешки. Щетите от тях са непоправими и до днес. Фаталното решение е да се опълчи на няколко държави едновременно, без да е подсигурил отстъпление – безумство, осъзнато от военачалниците още в древни времена.
Пред тази лудост бледнее и затварянето на университета, и прогонването на френския карикатурист, и женкарството му, и безсмислените банкови заеми. Принуден е да абдикира, след като държавите от Съглашението се обявяват срещу оставането му на престола. Външният натиск е съчетан с вътрешен и приключва с предаването на трона на Борис III.
Любопитното е, че българският престол оцелява. Първата световна война слага край на класическите монархии, а 9-имата короновани особи, които се събират на погребението на Едуард VII в Лондон през 1910 г., 10 години по-късно са минало. Австро-унгарската империя е изчезнала, Германската е срутена, руската монархия е физически унищожена. Българската обаче се запазва – по-скоро за добро, като се има предвид същността на политическия ни живот между двете войни и балансьорският талант на Борис III.
Фердинанд надживява част от европейските монарси от началото на века, но съдбата му отрежда това да е в болезнена самота. Не му е спестен и трагичният последен епизод от живота - след като е погребал първите си 2 съпруги, да надживее и синовете си. Внукът му Симеон учи във военна академия, без да му се налага да воюва в последвалите мирни десетилетия, но пък най-големият от правнуците му умира след катастрофа... С времето фамилията преживява онова отмъщение, което мнозина българи жадуват след националните катастрофи. Това също трябва да се има предвид, когато качествата и слабостите на Фердинанд I се поставят върху кантара на историята. Защото след тоталното очерняне преди 1989 г. Фердинанд заслужава реабилитация. Частична, разбира се!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
