Токио преди 50 години и сега

Токио преди 50 години и сега | StandartNews.com

Как видяха японската столица Коста Батков и неговата внучка Силвия

Кой казва, че журналистиката е ефимерна и че написаното умира на другия ден след публикацията? Има журналисти, чиито репортажи и книги се четат и след десетилетия. Те са огледало на епохата. Такова е творчеството на големия български журналист Коста Батков, който през 60-те и 70-те години остави ярки следи в нашата публицистика. Той беше РЕПОРТЕР с главни букви, от него се учеха по-младите му колеги. За него нямаше недостъпни места и теми у нас и в чужбина, а езикът му бе богат и изразителен. Неуморимият и вулканичен Коста Батков откри за българските читатели Япония в книгите си "Източни бреговe" (1967 г.) и "Реките тръгват на север" (1956 г.). 50 години по-късно по стъпките му в Страната на изгряващото слънце неговата внучка Силвия Тодорова потърси приликите и разликите между тогавашната и сегашната, но винаги приятелска на България страна.

Две кули символизират епохите

Старата емблема Tokyo Tower (333 м) бледнее пред гиганта Tokyo Skytree (634 м)

Седнала съм на върха на втората най-висока сграда в света и ушите ми пукат. Чувствам се сякаш подът се люлее под краката. И това действително е така, защото Tokyo Skytree трябва да се адаптира към силните ветрове на тази височина. Асансьорът ни изстреля тук буквално като ракети със зашеметяващата скорост от 600 метра в минута. Има нещо нечовешко в това да бъдеш на такава височина. Нещо нереалистично.

Мисля, че на хоризонта дори се вижда как Земята се превръща в кълбо зад небостъргачите. Връх Фуджи също се крие там някъде в далечината зад смога. Това е най-високият връх в Япония - 3776 метра. Пръстите на дясната ми ръка стискат отчаяно рампата. В лявата ми ръка е книгата на дядо ми с репортажите му от Япония от 60-те и 70-те години на миналия век. Не съм имала честта да го познавам, но неговите публикации са били главният стимул да започна да се занимавам с журналистика. Сега ми се иска някак да споделя този момент с него или поне с паметта му, затова реших да се опитам да преодолея страха си от височините и да се кача тук с книгата му. Интересно ми е какво би казал Коста Батков, автор на първите репортажи и книги за Страната на изгряващото слънце, виждайки колко много се е променила Япония през последните 50 години. Tokyo Tower, на който той толкова се възхищава, е висок 333 метра - а сега двамата стоим почти двойно по-високо на върха на Tokyo Skytree, които с 634-те си метра най-вече прилича на сграда от един научнофантастичен филм. Tokyo Tower владееше като емблематична кралица хоризонта на японската столица 50 години преди Skytree да открадне шоуто. И двете кули са служили като икономическо проявление в собствената си епоха. Tokyo Tower се превърна в символ на реконструкцията след Втората световна война, а Skytree сега гордо напомня на изгряващите азиатски икономики, че Япония все още е техническата суперсила в региона, въпреки че Китай вече й отне позицията на втора по големина икономика в света.

През последните десетилетия след книгата на Коста Батков Япония преживя известното си икономическо чудо. Периодът на растеж обаче рязко спря със спукването на балона на цените на активите през 1991 г. след края на Студената война. Това бе последвано от дълговата криза на т.нар. изгубено десетилетие (1991-2000 г.). В момента японската икономика е третата в света по показателите на БВП. С успешни компании като Toyota, която продава най-много автомобили в света, страната се държи силно за престижната си титла, че все още е един от топ високотехнологичните центрове на ХХI век. Водещите марки на Токио по времето на дядо ми са били Kawasaki, Seiko и Hino. Това се промени и сега главните марки са Nippon, Hitiachi, Hona и, разбира се, Sony.

За последния половин век основната промяна е вероятно в мащабите и цифрите за Япония. Жителите на Токио са се увеличили от 10 милиона през 70-те години на 13,3 милиона. Сега в цялата префектура се движат 18,3 милиона автомобили, докато през 1970 г. са били едва 1 милион. С повече от 35 милиона души в околните квартали Токио е част от най-голямата градска агломерация в света. Повечето местни жители използват обществен транспорт - Toкио е жизнено зависим от ефективната метро мрежа и известната шинкансен система от високоскоростни влакове. Железопътната карта на японската столица включва 158 линии, 48 оператори, 4714.5 км и 2210 станции. Системата обслужва 40 милиона пътници дневно. Повечето от тях са дълбоко потънали в смартфоните си и комиксите манга - развлечения. Тези занимания не са били на мода при посещенията на дядо. Но вероятно и на него му е станало смешно, гледайки как пътуващите се отдават на другото им главно хоби: заспиването във възможно най-неудобни позиции, тоест прави, седнали или дори клекнали! Все едно всеки един от тях се опитва да се дистанцира от тълпата, която наистина става непоносима по някое време. Странно за тази необикновена сцена, под земята се чува музика за релаксация и чуруликане на птици от високоговорителите, най-вероятно за да успокои пътниците в масовата бутаница. Дамите получават специално обслужване. За тях са създадени розови вагони, така че в пиковите часове да могат да избегнат нежеланите телесни контакти с мъжете и каквито и да било други неприятности. Японците са наистина изключително внимателни.

Страната на изгряващото слънце се промени неимоверно през последните 50 години, но тя някак си остава и същата. Можете ли да си представите, че най-големият метрополис с 13 милиона жители няма имена за всичките си улици? И то в епоха, когато дори и най-малкият ъгъл може да се намери с GPS? В резултат, намирането на някои места ми се струва мисия невъзможна. Често ми се налагаше да разчитам на помощта на полицията, точно както дядо ми го е правел навремето. Дори уличките да имат имена, те остават тайна пред окото на туриста, защото повечето са изписани на японски. Представете си ситуация, в която трябва да стигнете до договорено място, но вместо имена на улици, упътването по-скоро звучи като завий надясно при магазина за юфка, повърви още 50 метра и мястото, което търсиш, е при пресечката с улицата със самурайски магазин. Разбира се, като най-учтивата нация на Земята, японците винаги се опитват да помогнат в ориентацията. Но най-вече ръкомахайки, защото за моя най-голяма и неприятна изненада тук почти никой не говори нито английски, нито който и да е друг чужд език. А моят японски се изчерпва с фразите Кonnichiwa (здрасти) и Arigato gozaimasu (много благодаря). Опитваме се да се разбираме със знаци, усмивки или с карти. Но тези карти имат различна логика от европейския ми ум и понякога ти помагат да се загубиш още по-бързо. Не казвам, че тази логика е по-лоша и по-добра от нашата. Тя просто е различна, повтарям си аз, преди да се отчая в поредния си опит да се ориентирам. Точно както е невъзможно да научиш куче да говори на езика на делфините, въпреки че и кучето и делфинът са сред най-умните животни. По този повод се смеехме с един американец, с когото издирвахме един храм, въртейки се поне половин час. Мнозинството туристи ще потвърдят същото.

Поглед отгоре към Източната столица

Коста Батков

В тази далечна страна Япония всяко име е съкращение на някакво сложно изречение. (Забелязал съм вече, че имената на девойките са или "бистри реки", или "планински потоци", или "вишневи градини"!) Но никога не бях предполагал, че и самото име Токио ще е съкращение на думите "Източна столица". Затова пък, избрано още през осемнайсети век от императора Муцохито, прадядо на днешния император Хирохито, името Източна столица съвсем подхожда на съвременно Токио. Това си помислих най-напред, когато след един изморителен ден привечер се изкачих на "Токио-тава"- площадката за туристи на върха на токийската телевизионна кула. Помислих си така не само заради пейзажа, който се открива от това високо място - един фантастичен океан от цветове и сгради. Още много други неща правят Токио "Източна столица".

Влаковете шинкансен летят с 320 км/ч

Невероятно ясен под земята на Токио е лабиринтът на метрото с бързите влакове. Ориентацията е много лесна, защото навсякъде има надписи на английски език. Доста трудно обаче чужденец успява да се ориентира над повърхността на земята. Шинкансените, тези влакове стрели, както ги наричат японците, наистина служат като кръвоносни съдове на тази винаги бързаща за някъде страна и нейните жители. Първата отсечка между Токио и Осака, тази, на която и дядо ми се е возил, е открита през 1964 г. Знаем, че времето е пари. За Япония тази максима е още повече в сила, затова и нейните технологични чудеса стават все по-скоростни. През 70-те години високоскоростни влакове са се движили с 210 км/час. Сега скоростта им е 320 км/час. Максималната им експлоатационна скорост пък достига 443 kм/ч.

Токио е мястото, където се просълзяваш от радост, ако успееш да намериш нещо да пише в един от пътеводителите ми. 9/10 туристи могат да потвърдят, че колкото невероятно ясни са лабиринтът на метрото и бързите влакове с английските надписи, толкова трудно успява чужденец да се ориентира над повърхността.

Първата отсечка на шинкансените между Токио и Осака, по която и дядо ми е пътувал, е открита през 1964 г. А както времето, което струва пари, и то още повече тук, и тези технологични "чудеса" се движат все по-бързо. В сравнение с 210-те километра през 70-те години, сега влаковете секат времето и пространството със скорост от 320 км/час. Максималната им експлоатационна скорост пък достига 443 kм/ч. Но колкото банално и да прозвучи, най-атрактивната им черта за мен бе, че спирките се заявяват и на английски. Фактът, че дори и младото поколение не говори английски, го тълкувам като знак, че Япония и японците може би не желаят да се интегрират в новата глобална система и са щастливи да си живеят на техния остров - и то буквално. Един от новите ми местни приятели тук, който работи като банкер, ми обясни, че японският начин на работа е съвсем различен от този в другите развити страни. Докато западният бизнес модел изисква индивидуализъм и бързи реакции, японският силно разчита на йерархията. Нужно е разрешение от началниците за почти за всяка стъпка, което води до проблеми с ефективността. Това и голямата бюрокрация води до загуба на конкурентоспособност в днешния забързан световен пазар.

Да работиш като швейцарски часовник

При проблемите с ефикасността и бюрокрацията постиженията са възможни само с абсурдно много усилия. Повечето японци работят по 14 часа на ден. Тези практики са в унисон с две характеристики на културата и манталитета на японците. Тях ги е страх от грешки в работата поради култа към личната чест. Освен това японците са перфекционисти до крайност. Според една теория японската точност и страхът им от грешки датира от времето, когато голяма част от тях са се занимавали с отглеждането на ориз. Известно е, че любимата храна на японците е капризна култура. Отглеждано й изисква точно количество вода в точно определено време, в противен случай растението умира. Също така, ако един земеделец сгафи с измерването на водата, той наводнява и всички останали около себе си и така докарва глад в селото. Оттук произхожда страхът от грешки и постоянните консултации с другите хора в процеса на работата. Теорията може би е обяснение и за това защо конструктор на нов шинкансен се самоуби преди няколко години, защото не успя да спази крайния срок. Все пак се намираме в страната на самураите. И невероятната кула Skytree е перфектен израз на тази точност и перфекционизъм. В края на краищата кой, ако не японците, биха били достатъчно мaксималисти да вдигнат една от най-високите кули в света в един от най-опасните от земетресения райони на света? И то особено след бедствието в 2011 г.! Мегаструктурата е построена по специален начин, за да издържи дори и земетресения с магнитуд 8,0. Докато Tokyo Tower е символ на решимостта на града да се построи отново по нов начин след Втората световна война, то Skytree показва намерението на Токио да остане хайтек столицата в Азия. Тази височина от 634 метра отразява увереността в позицията на града, че няма да позволи природата или каквото и да е било друго да го задържат. Седейки на втория по височина след кулата в Дубай "Бурдж халифа" връх, построен от човешка ръка, нямах и грам съмнение, че щом е така, Токио очевидно ще постига всичко, което си определя като цел.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай