Спорят къде е роден и убит Ботев

Спорят къде е роден и убит Ботев  | StandartNews.com

Младият Христо загърбва школото заради свободата на България

В Карлово или село Осен започва житейският път на революционера

Да се пише за Ботев е и лесно, и трудно. Лесно, защото за краткият му земен път има изобилие от свидетелства от съвременниците му и от неговите лични документи. Трудно, защото често пъти думите са безсилни да изразят преклонението към гениалния поет и герой на българската свобода. Затова, в навечерието на 140- годишнината от неговата гибел, ще припомним основните моменти от живота му.

Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 година в семейството на известният учител, книжовник и обществен деец Ботьо Петков. Както винаги когато става въпрос за водеща фигура в историята, се водят спорове за факти от житейския му път. За родно място на поета претендират Карлово, според едно официално писмо на Найден Геров, и село Осен, както споменава самият Ботев в статията си "Примери от турското правосъдие".

Още от 1857 година Ботьо Петков се опитва да изпрати сина си да учи в Русия с помощта на Найден Геров, но това става едва през 1863 година, когато Христо Ботев получава стипендия от руското правителство.

В Одеса Ботев постъпва във Втора гимназия като "волнослушател", тъй като не е достатъчно добре подготвен за редовен ученик. Макар че не посещава често училището, Ботев прекарва дълго време в различни библиотеки, най-вече в Българската библиотека "Юрий Венелин" Запознава се с филолога Виктор Григорович, на когото помага с руски преводи на български народни песни. Със съдействието на Григорович, вече ръководител на катедрата по славянски филологии, Ботев дори се записва като "волнослушател" в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет.
През 1867 г. Христо Ботев се завръща в Калофер да замества болния си баща, като поема част от часовете му в училището. По това време, във вестник "Гайда", издаван от Петко Славейков в Цариград, за пръв път е публикувано стихотворение на Христо Ботев - "Майце си".

През лятото на 1867 година здравето на Ботьо Петков се подобрява и Христо е изпратен отново в Одеса да довърши образованието. Но младият поет вече е решили да се посвети на каузата за освобождаването на България.

И остава в Румъния. Установява се в Браила, където започва работа като словослагател при калофереца Димитър Паничков, собственик на печатница, в която се издава и вестник "Дунавска зора". В началото на 1868 година в Браила се намират много хъшове, готвещи се да преминат през лятото в България в няколко чети. Самият Христо Ботев се записва в четата на Желю войвода, на която е определен за писар. През юни двамата пътуват до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата, но след връщането им Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България.

Следват тежки месеци на полугладно съществуване, и в един момент Ботев е готов да се върне в Калофер. Именно тогава той живее с Васил Левски в една изоставена вятърна мелница.

Най-сетне, през февруари 1869 година със съдействието на известният търговец и общественик Христо Георгиев Ботев е назначен за учител по български език в Александрия, а по късно в Измаил където остава до 1871 г., когато българското училище е закрито. Христо Ботев се премества в Браила, където започва да издава вестник "Дума на българските емигранти". Изданието излиза в само пет броя, но благодарение на него до нас са достигнали най-силните публицистични творби на Ботев - "Примери от турското правосъдие", "Народът - вчера, днес и утре", "Смешен плач", "Петрошан", "Решен ли е черковният въпрос?".

Тук Ботев се свързва с руски емигранти- анархисти. Той е арестуван заедно с тях по обвинение в "разпространение на радикални идеи" и лежи няколко месеца в затвора във Фокшани, от който е освободен след намесата на Любен Каравелов и Димитър Ценович, извършена по настояване на Васил Левски.

В Букурещ Ботев става коректор на издавания от Каравелов вестник "Свобода", преименуван малко по-късно на "Независимост", и на сатиричния вестник "Будилник". И съвсем естествено се включва активно в работата на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Той е избран за един от петимата членове на комитета, а след това става и негов секретар.

През октомври 1874 г. Любен Каравелов се отказва от издаването на вестник "Независимост", но оставя на Ботев издаването на нов вестник на БРЦК - "Знаме".

През лятото на 1875 година Любен Каравелов, който заема все по-умерени позиции, напуска БРЦК. Новото ръководство на комитета начело с Димитър Ценович и подпредседател Ботев взема решение за организиране на въстание в най-кратък срок, за да се използва кризата в Османската империя в резултат на Херцеговското въстание. Ботев е изпратен от комитета в Русия, за да събере пари и оръжие и да организира набирането на доброволци за въстанието сред местните българи.
Ботев успява да убеди намиращия се в Одеса Филип Тотю да замине за Румъния, където трябва да оглави чета от местни доброволци.

Но, след завръщането на Христо Ботев в Букурещ, сред българската общност се появяват слухове за присвоени от него обществени средства. На 30 септември той напуска БРЦК и не участва в неговата дейност непосредствено след провала на Старозагорското въстание. Но продължава да поддържа контакти с някои революционни дейци, като Стефан Стамболов и Стоян Заимов, които, след създаването на Гюргевския комитет, го включват в подготовката на Априлското въстание. В плановете им фигурира и организирането на чети от българската емиграция, които да преминат Дунав.

Една от тях, която е предвидено да се включи във въстанието във Врачанския революционен окръг, е трябвало да бъде ръководена от Панайот Хитов, но той отказва. Тогава Ботев предлага сам да оглави четата. На 20 април 1876 г. той заминава за Кишинев и Одеса, за да събира доброволци, сред които е и току-що завършилият военно училище Никола Войновски, който става неин комендант. Четата на Ботев се попълва и с друга добре въоръжена група, подготвени за преминаване в България от Българското човеколюбиво настоятелство, ръководено от Киряк Цанков.

Решението за преминаване на четата в България на 5 май не се осъществява, поради различни логистични затруднения, най-вече в снабдяването с оръжие. Планът за самото преминаване предвижда отвличането на параход, което да предизвика значителен международен отзвук. Участниците в четата са разпръснати в различни дунавски градове, за да не привличат внимание. Въпреки това, действията им са известни както на османските, така и на румънските власти, които обаче не се намесват. Самият Ботев пристига от Букурещ в Гюргево на 13 май, а на 16 май се качва заедно с част от четата на австро-унгарския кораб "Радецки".

Корабът пътува нагоре по течението на Дунав, спирайки на няколко румънски пристанища, където се качват участници в четата - Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия, Бекет. По обяд на същия ден той принуждава капитана Дагоберт Енглендер да спре край Козлодуй, където четниците слизат от кораба.

От тук започва походът на Ботев към безсмъртието. Напразно той очаква да вдигне на бунт българските села. Един-единствен човек се присъединява - "козлодуйското даскалче" Младен Павлов.

След няколко незначителни престрелки с черкези и башибозуци, Ботевата чета достига до височината Милин камък, където води първото си по-сериозно сражение. Напразно Ботев и другарите му се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне въстание. Вместо това от там идват и части на редовната армия и около 30 от четниците са убити или ранени. Останалите използват нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина,където достигат местността Вола. Скоро обаче четата е открита и отново влиза в сражение, което продължава през целия ден. Ботевите съратници претърпяват тежки загуби и остават почти без муниции.

Привечер на 20 май (1 юни нов стил) 1876 година, когато сражението е затихнало, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място на смъртта и въпросът за убиеца на Ботев и до днес са предмет на продължителни спорове. След смъртта на Ботев главата му е отрязана от турците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име.

Деца възстановяват "Радецки"

Подвигът на Ботевата чета е неразривно свързан с парахода "Радецки". А неговата съдба също се оказва драматична. Той е построен през 1851 г. в завода "Обуда" - Будапеща и носи името на фелдмаршал Йозеф Венцеслав Радецки (1766-1858 г.), известен австрийски пълководец от епохата на Наполеоновите войни, за чиято етническа принадлежност спорят и до днес чехи и словаци. Неговият бюст краси носа на кораба, а фамилията му внася не малко смут у децата в часовете по история, които го бъркат с боевете на Шипка и с руския генерал Радецки, който пък е по народност поляк.

Параходът винаги е привличал вниманието на патриотичната българска общественост. Още през 1879 г. Никола Обретенов предлага "Радецки" да бъде закупен и превърнат в паметен символ за бъдещите поколения. Правителството обаче отказва. Но старият поборник не се отказва от идеята си. През 1885 г. той влиза във връзка с корабното дружество като частно лице за закрепването на "Радецки". От там ни го предлага на символична цена, защото корабът вече е остарял и е предстояло неговото бракуване. От българска страна обаче е липсвал всякакъв интерес. Идеята той да се откупи и превърне в музей се появява отново през 1906 г. Тогава по повод 30-ата годишнина от Априлското въстание и Освобождението на България от османско владичество е решено да се изгради Военноисторически паметник-музей край Свищов. Идеята е била рекичката Текир дере да се превърне в Дунавски воден ръкав, където на вечен пристан да стои корабът "Радецки". Но той така и не се завръща на козлодуйския бряг. През 1911 г. министър-председателят Иван Гешов посещава официално Виена. Но дори не си дава зор да хвърли един поглед на обезсмъртената вече от Вазовите стихове реликва. За последен път корабът е предложен на България срещу почти без пари през 1915 г., когато страната ни вече е съюзник на Австро-Унгария през Първата световна война. Правителството на Васил Радославов отказва, въпреки че току-що е получило половин милиард франка заем от виенската банка "Дисконто гезелшафт". Тогава "Радецки" е превърнат в товарен параход, а през 1925 г. е предаден за претопяване. По ирония на съдбата същата година на 3 август умира Дагоберт Енглендер - капитан на "Радецки" по време на историческото плаване на кораба с Ботевата чета. Но буквално месеци преди смъртта си изпраща в България съхранените от него реликви от парахода: флага, печата, оригиналното позволително, копие от доклад, подробно изложение за всичко видяно, копие от писмото на Ботев на френски език до капитана и пътниците, и две дъски от борда на "Радецки". Едната е от мястото, където е стоял Ботев, принуждавайки капитана да акостира в Козлодуй.

С помощта на тези реликви и с подкрепата на 1 200 000 български деца, които събират средствата за построяването му, корабът "Радецки" е възстановен в чест на 90-годишнината от гибелта на Христо Ботев в русенската корабостроителница. Пуснат е по вода на 28 май 1966 г. и на 30 май акостира на Козлодуйския бряг. На тържественото спускане на новия "Радецки" през 1966 г. присъства Алоис Енглендер - племенник на славния капитан. Той също връчва ценни реликви, наследени от чичо си - корабната камбана на стария "Радецки", корабния дневник и далекогледа на Дагоберт Енглендер.
Новият кораб е дълъг 57,40 м и широк 17,50 м.

Кабините на капитана и на екипажа са възстановени по подобие на оригиналния "Радецки". След построяването му корабът прави тържествен рейс и посещение във Виена и Будапеща. През 1973 г. е основно ремонтиран.

В момента корабът се намира в специално изградено за него място на Козлодуйския бряг. С решение на МС от 16 март 1982 той получава ранг на Национален музей-параход "Радецки".

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай