Раздялата с властта е по-тежка и от най-бруталната изневяра
Помните ли Васисуалий Луханкин, трагичния герой на Илф и Петров. Нечовешката драма е преживял този благочестив съпруг, когато неверницата Варвара го напуска. Каква нелепост: Похотливката изоставя доказания интелигент, за да тръгне със скапания, макар и дипломиран инженер Птибурдуков. Варвара си отива, а Васисуалий губи всичко: и супата от кокошка, и големите бели гърди, които неверницата крие в пазвата си, и дори заплатата й. Покрусата е пълна.
Всяка раздяла е малка смърт. И ако раздялата с някаква жена все пак е поносима заради съществената вероятност да срещнеш друга, то да се разделиш с властта, е като съдбата да те удари с железничарски чук между веждите. Защото властта не е дама, която разхожда кученцето си в парка и която можеш да заговориш независимо от семейното й положение. Властта е надменна, недостъпна, коварна и на всичкото отгоре много желана.
С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем, казваха някога червените комисари. В по-ново време всичко е далеч по-цивилизовано: Днес властта се взема с кебапчета, финикийски знаци, и щедри обещания. Ченгеджийските номера в кампаниите не са решаващи, но помагат.
Догдето има голям кокал за всички - всички мълчат и се спотайват, дойде ли обаче работата за по-тънък дележ и кокалът намалее - всичко отива по дяволите. Това е написал народният трибун Георги Кирков някога. Явно в България, независимо от века, обществения строй, в който живеем, климатичните аномалии и посоката на вятъра, нещата циклично се повтарят. Защото сега сме точно в ситуацията, описана от Майстора: "Дележът е тънък, а по кокала няма и грам тлъстинка".
Ако попитате Бойко Борисов как е изглеждал същият този кокал преди 421 дни, когато го измъкнаха от ръцете му и го набутаха на Пламен Орешарски, той ще каже, че доста добре. Голям и мазен. Такъв им го оставихме, ще каже. Днес министърът на финансите Петър Чобанов говори същото. Има резерви, милиарди, всичко е наред. Нямате грижа.
Тръгвате на море без притеснения. Няма смисъл да си губите времето. И без това КТБ няма да отвори до септември.
В сряда, след като приеха оставката на кабинета, премиерът Пламен Орешарски за пръв път от година насам се усмихна. Нещо повече, той направо се засмя. Ситуацията бе направо като в онзи стар виц, в който един се удрял в главата с камъни. Не те ли боли, попитали го. Боли ме, отвърнал странникът, ама през почивките голям кеф.
Това правителство ще влезе в историята като най-битото. Сякаш не някаква си опозиция, а Кубрат Пулев бе от другата страна на ринга. Каква идилия бяха само нощните бдения на Орлов мост. Събираха се хората привечер, спираха движението, за да не ги безпокои, и се обичаха... Точно това ми каза една дама, чиято осанка силно напомняше профила на един от орлите: "Обичаме се, вече не можем един без друг, приказваме си, понякога пеем. С нетърпение чакам да стане осем часа, за да отида да протестирам. Защото вкъщи умирам от скука...".
Един умен човек, Големанов, пък твърди, че над министъра е само небето. Някога може и да е било така. При Орешарски обаче беше иначе. Докато стигнат до небето, хората му трябваше да пробиват оплетените в интереси обръчи от поне три партии. Успеят ли тук, чакат ги строгите като даскали от килийно училище чиновници от Брюксел. Какъв "Южен поток", какви пет лева? Уличният оркестър със свирките, вувузелите, мегафоните, пламенните речи на трибуните и дежурният лозунг "Оставка" също добавяше своя дискомфорт в иначе комфортните министерски лимузини и кабинети.
Въобще много преживяха тези хора. За правителството става въпрос.
И всичкото заради едната любов към родината и народа й. А каква несправедливост. Същият този народ (изключваме Мишо Шамара) не ги разбра. Няма пълно щастие. Да пишеш в биографията си обаче, че си бил министър, е постижение и за внуците. Струва си заради него човек да се помъчи малко.
Днес всичко е в ръцете на следващите. Това означава, че Орешарски и компания остават на ринга. Който можа, се измъкна. А за тези, които останаха, пак бой. За всичко, което са свършили и несвършили, докато са били на власт. Такива са нашенските нрави. Години наред с това правителство ще се оправдават бъдещите грешки и несполуки. Бойко знае как да го прави. В крайна сметка никой не ги е карал да стават министри. Въобще объркана работа. Не напразно и Хамлет си е блъскал главата: Да бъдеш или да не бъдеш? А в България каквото и да направиш, все е лошо. Ако не си подадеш оставка, те хулят. Ако я подадеш, ти се карат: "Късно е, дори не мога да се зарадвам". Но това, което човек може да си направи сам, не е по силите дори и на опозицията. Министрите на Орешарски са вече бивши. И навярно ще си останат такива завинаги. Родината отново ведро гледа напред. Битката за властта започва. Всички играчи са на пистата. Потропват на място и помпат мускули. Дали обаче няма да излезе пророк мъдрецът Станислав Йожи Лец, който твърди, че властта по-често е преминавала от ръка на ръка, отколкото от глава на глава.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
