Да доживееш до 98 г., е дадено на малцина. Още повече, ако цели 41 г. от тях си стоял начело на Българската православна църква (БПЦ). На покойния патриарх Максим наистина е било много, много трудно да намери златното сечение между службата си на Бога и неизбежното съобразяване със светските власти.
Зад сухите сухите факти от биографията на покойния архипастир се крият много изпитания и огорчения
Комунистическият преврат от 1944 г. не се отразява на кариерата на младия духовник. Не така обаче се случва след демократичните промени през 1989 г., когато легитимността на избора на патриарха е поставена под съмнение. Формално право противниците на дядо Максим имаха. Никой не отрича, че благословията за неговото избиране като български патриарх е дадена лично от Тодор Живков (Решение +145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). И че така са престъпени църковните канони, според които епископ, получил длъжността си с подкрепата на светската власт, е нелегитимен. Но в онези години без партийна благословия човек не можеше да стане асистент в университета, камо ли глава на Българската православна църква. А и самата църква още през VIII век е измислила понятието "икономия" - правото да се
престъпват каноните в името на оцеляването
й, застрашено от тиранични владетели.
И патриарх Максим превърна неизбежния компромис в благо за църквата, използвайки и личната симпатия на Тодор Живков към себе си. Покойният архиерей успява да издейства възстановяване на църквата "Св. Спас" в София и Духовната семинария в Черепишкия манастир. Както да спаси от разрушаване пернишката "Св. Иван Рилски". Всъщност по негово време църквите бяха отворени за вярващите, а някои от тях, обявени за паметници на културата, дори реставрирани с държавни средства. Демократичната еуфория от 1989 г. обаче не се интересуваше от това. Тогава станахме свидетели на срамни сцени като окупации на Синодалната палата и Софийската семинария, а "сините" ревнители на православието издигаха лозунга:
За да има мир, Максим - в манастир!
Неговият конкурент от събора през 1971 г. митрополит Пимен бе ръкоположен за патриарх (от един също така самозван украински патриарх) и застана начело на т.нар. алтернативен синод. Максим не отиде в манастир. Просто защото бе верен на дълга си и на дадената клетва да служи като патриарх - за добро и за зло. И с монашески стоицизъм изтърпя нападките и на разколниците, и на част от политическия елит. Мнозина тогава го обвиняваха в инертност и липса на воля да се справи с разкола. Но в крайна сметка прав се оказа пак той, а не критиците му. На Всеправославния събор в София, състоял се през 1998 г., главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават разклониците да се покаят. А новият Закон за вероизповеданията, приет през декември 2002 г., окончателно потвърди каноничността и легитимността на патриарх Максим. Така - с мъдрост и търпение, Негово светейшество върна единството на църквата. Мнозина са го обвинявали в консерватизъм и едва ли не в някакъв православен фунадментализъм. Нищо по-невярно няма от това. Синодалната палата в София е свидетел на посещенията не десетки духовни лица от цял свят. И далеч не само от сестринските православни църкви. В нея дядо Максим е посрещал и протестантски епископи, и дори ирански аятоласи. А през 2002 г. там се състоя и неговата
историческа среща с папа Йоан-Павел II
Благодарение на всичко това бе възстановен международният авторитет на БПЦ, силно пострадал от разкола.
Така покойният патриарх изпълни напътствието, дадено му при ръкополагането за епископ от тогавашния патриарх Кирил: "По тоя път няма място за умора. Никой не ще има право да ти каже: Ей тука ще отдъхнеш, или там ще спираш, понеже мръква, за да поемеш отново пътя си, като съмне. Непрекъснато трябва да вървиш - и ден, и нощ, и лете, и зиме, и здрав, и болен." Патриарх Максим вървя по този път до самия си край. И си отиде сам. Надживял и противниците си, и за съжаление малцината си приятели.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
