Децата в Езерово не подозират за съществуването на великия поет
Разходих се из село Езерово, където дори вече няма кучета да ме залаят! Уличките празни, площадът - също, всички кафенета и бакалии затворени с катинари, фалирали заради вересиите на селяните. Къщите се разпадат, опустели. Можем ли да спрем разрушителния процес на обезлюдяване в българските села? Как да върнем хората в къщите без покриви? Дори животните бягат от безлюдните къщи.
Преди, веднага щом пристигнех, няколко котенца идваха до прозореца ми в очакване на храна и топлинка. Сега вече ги няма и котките. Старците измират, младежите са в Англия, Норвегия, Германия - завинаги! Работят като български граждани - майстори на дюнери, и прославят родината ни. Момичетата се омъжват след гимназия, ако изобщо я завършат. Повечето български семейства са продали имотите си и са в големите градове. Църквата е заключена, не останали християни, казват. Поп няма, само ходжа. Мъжете в кръчмата са доволни, че джамията е завършена и изглежда някак луксозно на фона на мизерията наоколо. Кой ли пак се е бръкнал? Дечурлигата, които тичат по улицата с гумени галоши, трудно се изразяват. Местните хорица тук се интересуват единствено и само от поминъка си - предимно тютюна. А дали някой от тях е чел "Тютюн" на Димитър Димов? Едва ли!
В това забравено от Бога и от празниците селце се намира и къщата-музей на една от най-видните поетеси бунтарки - Ваня Петкова. Знаят ли хората от селото какво културно наследство притежават и с какво да се гордеят - не, и през ум не им е минавало!
Училището, което се намира непосредствено до къщата-музей на Ваня Петкова - е пред затваряне, но е усвоило пари от европейски проект незнайно за какво. Няма деца за догодина. Местното даскало носи името на Христо Ботев. Спирам две деца, запътили се към единствения магазин на площада. Питам ги къде учат и те ми показват училището. Следващият ми въпрос е знаят ли кой е Христо Ботев? Те ми отвръщат, че не - и не са го чували. Хлапетата дори се спогледаха и едното запита другото: "Кой беше тоя, бе?"
След този отговор ми беше направо неудобно да ги попитам: А знаят ли какво празнуваме на 24 май!? Празникът до тези села като че ли не стига. Така че има ли шанс да спасим българския език в селата или това ще да е езопов труд, тъй като няма за кого да го правим. Дечурлигата са насядали по оградата на даскалото и чоплят семки. Да ги накараш да прочетат Христо Ботев или Вазов през ваканцията за тях е немислимо тежък умствен труд, те предпочитат физическия - да помагат на родителите си на къра. Ако изкарат тройка по български, се радват, а и тази оценка им се дава от немай-къде, само и само да не повтарят годината. Единственото им развлечение е да се съберат на площада вечер. А мегданът се пълни и оживява само в съботите със сергиите с евтини турски стоки от комбитата и по време на летния събор, където традиционното националното хоро се преплита с местната чалга.
Срещам съседката Фатиме, изключително добра жена, много трудолюбива, услужлива и приказлива. Питам я дали се подготвят за празника? Тя ми отвръща: "За кой празник, за събора ли! Да, чакаме го! И ти да дойдеш, ще раздават безплатни кебапчета и етър на площада! Да, дойдеш, чу ли!"
Но сега е 24 май и едва ли местните мъже в кръчмата ще ударят по една ракия или ще заколят агне по случай Деня на славянската писменост и просвета. В опустелите села Христо Ботев си почива и не мъчи децата да го учат наизуст. Животът тук е спрял или сезонно замрял. Дори езерото е пресъхнало - няма какво да напоява. Чешмите по улиците не текат, няма прежаднели. Празните щъркелови гнезда са в пълен унисон с празните къщи - с тази малка разлика, че щъркелите се завръщат напролет, а хората - никога!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
