"Речите, които промениха света" на "Милениум" е сред големите хитове на книжния пазар. В томчето са събрани мъдрите и надъхани словесни излияния на някои от най-прочутите оратори в историята - от Демостен и Цицерон до Маргарет Тачър и Ангела Меркел. Почитателите на Уинстън Чърчил могат да прочетат всичките му изпълнения. Не липсват и диктаторите - Мао Дзедун и Йосиф Сталин. Те делят място с Мартин Лутър Кинг, Майка Тереза, Махатма Ганди, Вацлав Хавел и Стив Джобс. Родните оратори са Георги Димитров и Никола Вапцаров.
През октомври 1954 година Ърнест Хемингуей е удостоен с Нобелова награда за литература. Той обявява пред пресата, че други номинирани заслужават отличието далеч повече от него, но пък паричната награда го блазни прекалено силно. Отказва обаче да пътува до Стокхолм, защото още се възстановява от две последователни самолетни катастрофи в Африка, и моли Джон Кабот, тогавашния американски посланик в Швеция, да прочете речта, която е написал специално за случая. Така в кметството в Стокхолм на 10 декември 1954 година прозвучава речта "Писателят като артист", която по-късно Хемингуей записва със собствения си глас.
Писателят като артист
Тъй като нямам ораторски умения, нито пък красноречие или дарби по реторика, искам да благодаря на управляващите щедростта на Алфред Нобел за тази награда. Няма писател, който, познавайки великите писатели, които не са я получавали, да може да я приеме с чувство, различно от смирение. Не е необходимо да се изброяват всички тези писатели. Всеки може да направи свой собствен списък според неговите знания и усещания.
Невъзможно е да настоявам посланика на страната ми да чете реч, в която като писател споделям всички съкровени неща в сърцето си. Възможно е те да не бъдат разпознати веднага измежду всичко, което човек пише, и тъкмо в това понякога се крие щастието. Но те в крайна сметка са доста ясни. От тях и от степента, в която писателят владее алхимията, зависи дали ще оцелее или ще бъде забравен.
Писането в най-добрия си вариант означава самотен живот. Писателските организации успокояват самотата на писателя, но се съмнявам, че подобряват писането му. За да расте в обществен аспект, авторът отхвърля самотата си и често от това работата му само се влошава. Защото той трябва да върши работата си сам и ако е достатъчно добър писател, трябва да се изправя всеки ден срещу вечността или нейната липса.
За истинския писател всяка книга трябва да бъде ново начало, нов опит да постигне нещо отвъд възможното. Авторът винаги трябва да опитва нещо, което никога преди не е било правено или което другите са опитвали, но неуспешно. Само тогава, понякога, с много късмет може да успее.
Колко лесно би било писането на литература, ако бе необходимо само да се пише по друг начин за онова, което вече е добре написано! Да, защото преди нас са съществували такива велики писатели, че днешните творци се отвеждат далеч отвъд миналото, докъдето могат да стигнат и където никой не може да им помогне.
Говорих твърде дълго като за пишещ човек. Един писател трябва да напише онова, което има да каже, а не да го говори. Отново ви благодаря!
Албер Камю е сред най-ярките представители на екзистенциализма. Роден в Алжир, едва двадесетгодишен се включва в редовете на френската комунистическа партия, но след две години е обвинен в троцкизъм и напуска. Дипломира се като философ в Алжирския университет, но се отдава на драматургия и писане. Боледува от туберкулоза, заради което не участва във Втората световна война. Приятел е на Жан-Пол Сартр, но критичното му отношение към комунизма ги смразява завинаги.
Противник е на смъртното наказание, но загива в автомобилна катастрофа. Речта "В защита на интелигенцията" изнася пред студенти от Сорбоната на 15 март 1945 година. Камю разсъждава за крайния песимизъм, който не бива да бъде отхвърлян, а приеман.
В защита на интелигенцията
Бих искал сега да говоря за онова, което винаги е било против приятелството: лъжата и омразата.
Най-доброто, което можем да сторим, е да се освободим от тези две злини. Защото доста време им служихме. Фашизмът се дължи до голяма степен на тях. А можеше да бъде по-различно! От години омразата владееше всички. В продължение на четири зими и лета бяхме под нейната власт. Хора като мен и вас, които сутрин галеха главите на децата си в метрото, вечер можеха да се превърнат в жестоки палачи. Служеха на омразата и лъжата. Четири години хора бяха измъчвани и убивани. Градовете и селата се обезлюдиха. Четири години всеки французин с първото си за деня кафе чрез утринния вестник поемаше поредната си порция от страх и омраза. И всичко това се утаяваше в душите ни.
Някои вестници ежедневно ни подтикват към омраза и насилие. Не бива да допускаме критиката да се превръща в клевета. Нашият опонент може би има право и трябва да се съобразим с неговите аргументи, дори с най-незначителните.
Какво означава всичко това? Че трябва да защитим интелигенцията. Убеден съм, че проблемът е в това. Преди няколко години, когато националсоциалистите заграбиха властта, Гьоринг възкликна: "Когато ми заговорят за интелигенцията, се хващам за кобура!". Тази философия се разпростря и отвъд границите на Германия. През този период в цяла Европа интелигенцията беше в немилост. Разбира се, вина за това имаха и самите интелектуалци. Навсякъде триумфираха разни недоносени "философии". После дойде войната, а след нея - катарзисът...
И днес на интелигенцията се гледа с лошо око, което означава, че врагът още не е победен. Опиташ ли се да говориш искрено, без предубеждения и без предварителни постулати, ще те обвинят в хитрост - няма да те разберат и приемат.
Като всички, и аз познавам недостатъците на интелектуалците и зная, че в определени ситуации те биха могли да се превърнат в опасни животни, а също и в предатели. Но сега си мисля за онези мои събратя, които честно и смело - в продължение на четири години - отстояваха своите права, своето истинско място в обществото. Те направиха твърде много жертви, затова заслужават уважението на всички. Да, ако тази интелигенция случайно изчезне, сигурно ще настъпи нощта на диктатурата. Нека да я защитим и да я уважаваме. И това ще бъде цената на нашето приятелство. Защото приятелството е привилегия на свободните люде, защото няма свобода без уважение и приятелство.
Накрая бих искал да се обърна към вас, младите, студентите. Не съм от онези, които са призвани да проповядват. Ако имах това право, бих препоръчал само едно: да се обичате. И да не отстъпвате от своите принципи. Да не се поддавате на лъжата, коварството и насилието. Когато една нация е свободна, тя е честна и силна. Тогава хората могат да открият истинските неща в живота и да се почувстват най-сетне щастливи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
